Легенди за Баба Марта и мартеницата
A- A+
Публикувано на март 2nd, 2012

    

          Мартеницата може да бъде символ за началото на пролетта и по-общо като символ на началността при българите. При мартеницата не само червеният, но и двата цвята са равностойни и само тяхното взаимосвързано двуединство представя по символичен начин закодираното послание. За това говорят с многобройни примери от стария свят, предимно от индо-иранския кръг държави.

          Така например, у хетите царят носел пояс, изработен от вълна с бял и челвен цвят. В древен Иран владетелят носел червено-бяла диадема и червена дреха, обточена с бяла полоса. Това се обяснява с факта, че владетелите са били и жреци и царе, което може да е изразено с белия цвят на свещениците и червения цвят на войните. Алтернативно, това може да отразява божествения произход на властта, която обичайно се представя като дадена от боговете, съответно Великата богиня -майка и Върховния мъжки бог, чийто пол се изразява чрез белия и червения цветове в ранноземеделските религии.

            Двуполюсното единство на белия и червения цвят в съзнанието на древните хора не бива да ни учудва.  Добре известен е друг цветови дипол при древните иранци и китайци – символът “ин-ян”, съдържащ бял и черен цвят. Той олицетворява взаимната борба и взаимовръзка на световните сили и свойства: ден и нощ, небе и земя, студено и топло, светло и тъмно, добро и лошо и т.н.

Бяло-червеният “символен дипол” в древното съзнание е по-слабо известен от бяло-черния, но без съмнение е съществувал и е играл съответната ритуална роля.

Ясно е, че мартеницата се използва само на и около т.н. начало на пролетта – 1 март. Всеизвестно е обаче, че един единствен аргумент не е аргумент, както и един единствен свидетел не е свидетел. Те стават важни и полезни, когато се намери поне още един аргумент или свидетел в подкрепа на тази идея.

Какви допълнителни факти можем да приведем в полза на идеята, че мартеницата е символ на началността у българина?

На първо място, това е т.н. “сватбарско знаме”. В Тракия, сватбите са се правили с байряк, който играе централна роля в сватбения ритуал. Байрякът се приготвя от близките на булката -“момините” и представлява прът, дълъг около 2,5 – 3 метра, на върха на който се закрепват плодове, наниз от пуканки, пари и най-важното две кърпи, едната червена, другата бяла. Всъщност, тези две червено-бели кърпи правят от пръта знаме. На много места, по време на сватбеното хоро се хваща петел, завързват му се краката с връв, а връвта се закачва на върха на сватбарското знаме. С това знаме начело и заедно с петела хорото се играе в продължение на няколко часа.

Това знаме с петела прилича на официалното бойно знаме в древна Персия, чийто войници са влизали в бой със знаме, на върха на което е имало завързан петел. Тракийското сватбарско знаме с бяло-червената кърпа е описано в много етноложки студия и може да се види в много етнографски експозиции на районните музеи в страната. Малцина са си задавали въпроса, какъв смисъл има комбинацията от задължителните бял и червен цветове върху сватбарския байряк. Отговорът можем да търсим в същността на сватбарския ритуал, а именно създаването на ново семейство и създаване на условия за неговото щастливо бъдеще. Естествено, че от гледна точка на съвременните българи един байряк с бяло-червени кърпи на върха не може да допринесе с нищо за щастието и благоденствието на бъдещото семейство. Не е било така обаче от гледна точка на онези древни българи, чийто сватбарски традиции ние сме наследили. Може да се очаква, че те са вярвали в силата на червено-белия “двуполюсник” да им носи щастие, здраве и благоденствие при това начинание.

          Трети пример, когато червено-белия “двуполюсник” се свързва с пожеланието за ново щастливо начало е т.н. “дюлгерски кръст”, който в миналото се поставяше на всяка новострояща се къща. През 60-те години на миналия век, благодарение на рязкото замогване на селяните, почти всички къщи в българските села се замениха с нови. При всеки нов строеж, малко преди завършването на къщата, на върха на четията се поставяше голям дървен кръст, а върху двете хоризонтални рамене на кръста се завързваха една бяла и една червена кърпа. След това, по няколко пъти на ден, някой от по-гласовитите зидари се изправяше до кръста и с все сила благославяше: “Колкото пясък в морето, толкоз жълтици в таз къща, колкото листа в гората – толкоз деца в дома и т.н.” Присъствието на кръста по време на благопожеланията е ясно, но какъв е смисълът от бялата и червената кърпи? Вероятно подобен – те представляват предхристиянски “червено-бял двуполюсник” имащ същата роля каквато и кръста, да подсилят благопожеланията, да предизвикат “небесните сили” да помогнат за доброто на това ново начинание.

         Вероятно, комбинацията от бял и червен цвят е носела ново послание, различно от това на отделните цветове, която служила като благоприятен фактор (религиозно-магически знак) за всяко ново начинание.


Вероятно старите българи са вярвали, че “червено-белия цветови двуполюсник” им носи щастие и късмет във всяко ново важно начинание. Това може да настъпи ако този “цветови двуполюсник” е бил натоварен с религиозна функция, подобно на кръста в християнската религия. В астрономическите представи на Стария свят, червения цвят традиционно се свързва с огъня и Слънцето. Белият цвят е свързван с друго важно небесно светило – Месечината. Тези два цвята са се смятали за свещени, дотолкова доколкото указаните светила представляват важни небесни тела и богове, влияещи върху живота на древните хора, особено древните индо-иранци. Като следствие, може да се предположи, че “червено-белия двуполюсник” при древните българи е изразявал религиозна връзка с двете основни небесни светила, Слънцето и Месеца.

Древните индоевропейски общества са се отличавали от другите народи (семити, китайци, хуно-тюрки) със строгото деление на три касти – благородници, свещеници и земеделци. От своя страна, всяка каста се е отличавала чрез подходяща цветова символика: благородниците са носели предимно червени дрехи, а свещениците – бели. Земеделското съсловие е изразявано с различен цвят при отделните народи. Тази трицветна индо-европейска символика е отразена в националните знамена на повечето съвременни индо-европейски държави, в които основните цветове са белия и червения.  Комбинацията бял-червен цвят е символизирала единството на двете основни касти – благородници и свещеници, на които се е крепила всяка древна индо-европейска държава. В този смисъл, използването на “червено-белия двуполюсник” от древните българи при всяко ново важно начинание може да е означавало – “да бъде трайно и солидно като нашите управници, като нашето общество, като нашата държава”. 

 Източник: ВЪРХУ СЕМАНТИКАТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА МАРТЕНИЦАТА  – Иван Танев Иванов

ОБИЧАИ

        Носенето на мартеници е български народен обичай. Баба Марта е един от най-почитаните български обичаи, запазил се от древноста до наши дни. На 1 Март всеки подарява на своите близки специален амулет наречен мартеница, който ще го дари със здраве и сила през следващата година.

         На този ден стопанката на дома ставала рано, измитала двора, запалвала буен огън и простирала или закачвала пред дома си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци. Вярва се, че те пазят къщата, за да не влезе в нея злото – болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце.

           За да не пада гръм, в някои добруджански села не тъкат, не трупат, не варят нищо. На огъня не слагат черни /опушени/ съдове, за да няма главни по растенията. В Родопите се гадае по първите дни на месеца за времето през годината. Има обичай, според който се гадае каква ще бъде годината за отделния човек, като си избере ден от март /в някои райони се гадае според рождената дата/.

         Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата.

         Някаде възрастни жени не излизат извън дома, за да не срещнат Марта и да я разсърдят, тъй като тя ще се усмихне и времето ще е хубаво, ако я срещне млада жена или мома. На Марта жените не перат и не простират бели дрехи, за да не падат слани и градушки.

           Децата като се събудят тичат да прескачат огъня, за да не ги вестява болест и да им е весело през цялата година. После им връзвали мартенички от усукани бели и червени конци. Когато долитала първата лястовичка или щъркел, децата сваляли мартеничките и ги закачали на първата клонка. Според едно поверие мартениците се слагат под камък и след девет дена се гледа, какво има под него. Ако са се настанили мравки ще е богата годината с овце, ако пък има други по-едри буболечки – сполука с едър добитък и др.

ЛЕГЕНДА ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА МАРТЕНИЦАТА

          

“Легенда за мартеницата“
Васил Станилов,1982 г.

          Към читателите: “Приятелю, Скъперницата – история – е пренесла през вековете оскъдни сведения за нас – българите. Ние знаем твърде малко за прадедите ни, избрали земята, която е наша опора, наша твърдина или на езика на прабългарите: наш агъл. Опитах се от пясъка на времето да пресея една легенда. Легендата за мартеницата! В нея използвах думи, които днес звучат като непознати. Всъщност за едни се знае, а за други се предполага, че са останали от прадядовците ни, които наричам българи, тъй като те самите са се назовавали така. Не ме съди строго!”

       Случило се през лятото на 642 година. Канартикинът Баян /първородният син на хана/ повел четиримата си братя Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек на лов към устието на Дуна-река. Сестра им Хуба, която като всяка българка стояла на седлото не по-зле от братята си, пожелала да ги придружи.

      Дълго яздили петимата прабългарски князе и младата княгиня. На рамото на всеки от тях нетърпеливо размахвал криле верен каргуй/сокол/ в очакване да се спусне към плячката. Препускали хранените коне и копитата им сякаш отмервали ритъма на български танц. Верни чиготи отговаряли с живота си за първородния син на хана, братята му и за сестра им.

          Когато слънцето за пети път се показало зад планината, която другите наричали Българска, а българите – Юндола, което ще рече Конска, дружината навлязла в гъстите гори на делтата на Дуна-река. Три дни бродили братята и Хуба покрай делтата, три дни газили мочурища и се провирали през шубраци и бръшлян. На четвъртия излезли на открито. Пред тях се ширнала Дуна. Шестимата затаили дъх, отпуснати на седлата, съзерцавали неспирния бяг на Великата река. Стояли и си спомняли песните на баби и прабаби за нея. Песни, в които се разказвало за подвизите на Ирник, Бузан и Заверган….

          Изведнъж пред ездачите на малко възвишение застанал цял в бяла светлина грамаден сребърен рогач. Върху главата му сякаш било порасло заскрежено дърво. Запънал предни крака, рогачът не мърдал. Аспарух без да сваля поглед от елена поставил стрела на тетивата и я опънал. Бялото същество продължило да стои неподвижно. Хуба посегнала и отместила лъка на брат си и стрелата със съскане изчезнала в блатната растителност. Еленът не се уплашил от хората, а на скокове навлязъл в реката и се понесъл към другия бряг. Там имало брод. Хуба, без да откъсва очи от красивото животно, продължила да шепне на брат си Аспарух да не убива елена. Братята й също били вторачили очи в рогача, който като на сън се отдалечавал в реката, скок след скок, бавно, бавно, бавно. Едва когато излязъл отсреща и застанал сред гъстите борове като искрящ бисер с атлазена наметка, те се спогледали удивени. Рогачът им заприличал на дух, който им сочел път, но накъде? Навярно това бил пътят, по който са минали татко Ирник, Бузан и Заверган. През този брод са минавали хранени коне, ако не са минавали, сега щели да минат и Баян вдигнал коня си на задни крака. Братята му се прилепили до шиите на своите коне, готови да го последват.

         В този момент Хуба видяла някакъв каргуй да кръжи над тях. Сигурно носел вест от Абаба-столицата на Велика Кубратова България, която гърците наричали Фанагория.

       И наистина, птицата като камък се спуснала надолу и кацнала на Баяновото рамо. Бил един от неговите хранени каргуи, от тези, които можели да намерят господаря си и вдън земя да е пропаднал. На крака му имало вързан черен конец.

           Сякаш черна мълния поразила сърцата на младите ловци. Зла вест ги канела да тръгнат на път. Хранените коне се понесли към престолния град. Чиготите /конниците/ едва успявали да ги следват. Най-отзад летели каргуите. Техните крила били слаби да надмогнат обичта, която тласкала рожбите към агъла на техния стар баща.

         Край одъра на Кубрат горял буен огън. По ъглите тъжно висели бойните хоругви, видяли славни победи. Кубрат топлел изстиващите си нозе, но огънят в кръвта му бавно гаснел, въпреки че голите му пети докосвали живи въглени. Край него били насядали бойците, сражавали се в не една битка за Велика България. Редяли словата си бавно и с достолепие и всеки казвал,че както ханът-обединител реши, така ще е най-добре. Както били следвали волята му и били побеждавали враговете, така и сетната му воля щели да изпълнят. Последен взел думата кавхан /върховен командир/ Чако. Много стар бил той и отдавна бил забравил колко тежи българската сабя, но умът му бил по-остър от нея…

            От времето, когато била посадена в утробата на майката-земя семката на българите, техният ластар се влачел, разклонявал, но не умирал. Оттогава всяка пъпка, всяка издънка знаела кое да се слага най-отпред. Когато враг нападал българите, багатурите, бойците се хвърляли върху него със сабя в ръка и гинели без страх, защото зад тях били жените и децата, но не техните жени и деца, а продължителите на името българско.

        Досега от устата на канаювиги /велик хан, хан на хановете/ Кубрат не била излизала нито една погрешна заповед към бойците. Последната воля на хана обаче била да остави ханството и на петимата си сина. Преданията разказват, че някогашните ханове убивали всичките си синове, с изключение на един, наследникът на златната сабя. Хан Кубрат оставял ханството и на петимата си синове, защото петима пет пъти по-добре ще съдят и пет пъти по-силно ще бранят България. Сега, когато студът щял да стигне до сърцето на хана, най му била мила кръвта на синовете му. Отгледал ги като малки вълчета. Кумис са лочили от шепите му. Не можел един да направи хан, а другите да прати на дръвника или да ги прогони да се скитат по чужди земи.

          Петимата синове влезли в стаята на хан Кубрат и без да погледнат никого се хвърлили ничком пред постелята на своя татко. Ханът наредил на стражите да влязат. Боилите изтръпнали. Нима старият хан все пак е решил да се вслуша в съвета на кавхан Чако? Нима хан Кубрат ще изпълни завета на дедите си? Със сетни сили ханът заповядал да му дадат пет копия и да ги вържат на сноп. След това тържествено попитал синовете си Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек кой от тях се наема да счупи този сноп. Никой от петимата не помръднал. Това се харесало на канаювиги Кубрат. После кимнал на канартикина, първородния Баян, да опита първи. Покорно се навел синът и сграбчил наръча. Сухото дърво на дръжките само изпукало. След него опитали и останалите. Снопът не се поддал на яките десници на нито един от тях. Кубрат с охкане посегнал към кордата. Взел едно копие и го допрял до коляното си. Дръжката изпращяла и се счупила. След това втора, трета, четвърта, пета. Усмихнали се ханските синове. Това ли било? Не, не било само това. Баща им искал да им каже нещо друго.

            Владетелят вдигнал ръка. Оставял той на своите синове своята бащина заръка. Оставял им своя народ, чиготи и багатури, копията им, хранените им коне. Заръчал ханът да владеят всичко общо и да не се делят, за да не ги пречупят враговете им. Заклел ги хан Кубрат в името на Тангра да не се делят и да не враждуват помежду си, защото името на България не бивало да бъде заличено от лицето на земята. Ако престъпели клетвата му, ханът ги проклел да станат роби и роби да раждат…

             Петимата синове на хан Кубрат се изправили и навели глави във високо скръстените си ръце. Не искали никой да ги види, че плачат пред мъртвото тяло на старият им баща. Навън писнала гайда. Тъпан забил тъжно и напрегнато. Думтенето му се понесло навред, където имало български племена, за да съобщи за смъртта на канаювиги Кубрат, създателят на Велика България. Полетяло слънцето и като тъпан задумкало, за да узнае целият свят, че е умрял голям воин и човек..

Много хора се раждат на земята, но малцина умират човеци.

           Скърцали колелата на талигите. Чаткали копитата на впрегатните, ездитните и хранените коне. Неусетно гаснело дневното светило. И в прехода между деня и нощта се раждала нова мелодия и нова песен. От време на време в песента се втурвал един спомен – споменът за неотданашни битки с кръвожадния поробител.

              Изведнъж един друг глас потопил в себе си всичко останало. Дуна-река! Хан Аспарух със своя народ стигнал до голямата река. Реката, за която бил чувал от прадядовците, с които хан Заверган обсаждал Константинопол. Реката, която още пеела песни за победите на Бузан. Реката, която скрила навремето Ирник. Ханът отишъл до брега да се срещне очи в очи с великата Дуна-река. Насаме! Да й припомни предишната среща. Аспарух търсел познатия брод. Ослушвал се да чуе гласа на водите. Затихвал ромонът на реката. Тя искала да чуе сърцето на човека. Застанал на брега, Аспарух си спомнял…

          Горяла Абаба-Кубратовата столица. Горяла Велика България. Гинел българският народ. Плачели сърцата на Кубратовите синове, защото с цялото бедствие, което ги било сполетяло, на тях им се било случило най-лошото. Хазарският хаган Ашина бил пленил сестра им Хуба. Да се сражават с нашественика означавало да осъдят на смърт родната си сестра. Да бягат значело да я изоставят. Петимата братя наистина не знаели какво да сторят.

              В деня на последната битка пред тях се появил самият хаган Ашина. Всемогъщият хаган Ашина приветствал петимата братя от рода Дуло, което ще рече Хранени или силни коне, родът, който се славел с това, че вдигнал на бой уногурите, кутригурите, котрагите, купибългарите, дучибългарите и чдарбългарите срещу тюрките и разпростряли по цял свят славата на Голяма България, на Велика България. Ашина искал от тях да му се подчинят и да се поклонят пред него като господар, а всички други права да си запазят – земите и племената. Докато Ашина говорел с братята й, Хуба се опитала да се прониже с нож. Хаганът наредил да вържат ръцете й, за да и бъде попречено за следващи такива опити.

           Хуба казала на братята си да бягат и да не мислят за нея, българските племена да спасяват, тъй като тя била нищожна цена за свободата на българите.

           Войските стояли една срещу друга притихнали. Само откъм стана на българите се чувал глух тътен. Тъпан ли било, или туптенето на сърцата им, което се сливало в едно силно туп-туп,туп-туп,туп-туп,туп-туп….

            Баян останал със сестра си Хуба и признал господството на хазарския хаган. Котраг се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек на юг, за да търсят земя без поробители. Те тайно се разбрали с Хуба, че когато намерят свободна земя за своите племена, ще и изпратят каргуй със вързан златен конец на крака.

Стоял Аспарух на брега на Дуна-река и си спомнял…

              Ашина приел при себе си Баян за кавхан, но на другите братя не простил непокорството и тръгнал да ги накаже. Чиготите се сражавали люто с хазарските преследвачи. Хранените Аспарухови мъже гинели един след друг, бранейки племето от робството, което препускало по петите им. Българите трябвало да избират или водите на Дуна-река, или стрелите на хазарите. Алцек и Кубер пратили вест, че ще се оттеглят нагоре по реката да търсят брод. Къде е бродът на дедите им? Дуна пазела тайнате си. Влачела уморено мътните си води и не давала никакъв знак….

             Когато третият Кубратов син вече си мислел, че Тангра то е изоставил и забравил, на отсрещния бряг се появил сребърният елен. С няколко скока преминал реката. Постоял малко на сушата, изтръскал се и с рев като боен рог се понесъл обратно. Аспарух вече знаел – това е белег от Тангра! Знамение за него и племето му! Дал знак и тъпаните задумкали. С лявата ръка ханът сочел брода на жените и децата, а с дясната канел войската да го следва на бой.

           Хуба чакала вест от братята си. Двамата с Баян разбрали, че Котраг е намерил паша за конете си на север от Болга-река, но вест, че е намерил свободата, кой знае защо, не пращал. Един ден, един от последните дни на зимата, на прозореца кацнал каргуй! Хуба го познала. Това бил храненият каргуй на Аспарух. На единият крак лъщял златен конец. Аспарух бил намерил свобода за народа си! Хуба и Баян тайно напуснали двореца на Ашина с голяма чиготска дружина. Разбрал за бягството им, хазарският хаган изпратил след тях най-бързите конници. Врагът бил по петите на бегълците. Пред тях Дуна, зад тях хазарите.

           Кубратовата щерка вързала дълъг бял конец за крака на каргуя и го пуснала да полети, брод да намери, при Аспарух да ги заведе. В този момент просъскала хазарска стрела и Баян политнал напред. Конецът започнал да се изплъзва от ръката му. Цялото кълбо полека се размотавало и се обагряло от ранения Баян.

           На отвъдния бряг се появил бял конник! Хазарите обърнали коне и побегнали. Те знаели кой е той – Аспарух. След като и последният от Баяновата дружина минал през брода, Аспарух прегърнал сестра си и я повел към агъла, високо в планината. Когато стигнали горе на билото, братът изтрил сълзите на Хуба и дал знак, че ще говори. Глашатаи повтаряли думите му един след друг, за да ги чуят всички българи:

-Братя, – извисил глас младият хан. – една заръка ни остави канаювиги Кубрат – моят баща: да не се делим и разделяме. А ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв, с братска кръв!

         Хан Аспарух вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред войниците. Воините падали по очи на земята. Аспарух ги вдигал и ги закичвал с бяло-алената нишка. И когато конецът свършил, той – колобърът на всички българи – коленичил и издигнал глас:

-О, Тангра, създателю на всички сътворени неща, Небе, което подчинява всички на своя ред, направи така, че когато потрябва, тези късчета да се съединят отново в едно цяло без начало и без край…

          Така се е родил един от най-хубавите български обичаи – обичаят да се кичим с мартеници. Затова ние, българите, на първия ден от пролетния месец, който днес наричаме март, се закичваме с бяло-ален конец, та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.

Да сме здрави! Да сме весели! Да сме щастливи! Да сме българи!

С хубост срещу злото – как хубаво го е казал народът!


ЛЕГЕНДА ЗА БАБА МАРТА

          Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име – Сечко. Само че единият наричали малък, а другия – голям Сечко.

          От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
- Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! – думал й свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи. По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
- Кирпикожусите цъфтят сега, снахо – топло й напомнил старецът.- Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
- Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.

Виж оценките
Оцени тази статия

Едмон Дантес
затвори Име: Едмон Дантес
Email: info@prosvetise.com
Сайт: http://www.prosvetise.com
За автора: Месторождение: град Добрич Местопребиваване: София Дата на раждане: 15.04.1988 Образование: Средно - Езикова гимназия "Гео Милев" - профил английски език; Висше - УНСС, специалност "Маркетинг" Любими цитати: "За лудите ! Различните ! Бунтарите ! Непримиримите ! Тези, които виждат нещата по различен начин ! Те не са любители на правилата и не се прекланят пред статуквото! Можете да ги цитирате, да не се съгласите с тях, да ги величаете, или да ги хулите! Но единственото нещо, което не можете да направите е да ги игнорирате! Защото те променят нещата. Те тласкат човешката раса напред! И някои може да ги мислят за луди, но ние ги намираме за гениални ! Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят!“ Джак Керуак Хобита: Колекциониран и препрочитане на книги; Кино; История; Литература и НаукаОще от автора (1686)

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Copyright Просветисе.Бг © 2012 BPG Group. Всички права запазени

Еволюция в знанието