Мистерии в Странджа – част 2
A- A+
Публикувано на март 8th, 2012

         Ванга е следващата втора, голяма и ключова скоба, която се налага да отворя. Отново, много трудно е да се опише значението на тази личност на хора, които живеят извън България. Ванга губи зрението си много млада, когато бива ударена от светкавица. Тогава тя придобива силни пророчески способности, чиято правота се доказват и до днес, след нейната смърт. Тя не е обикновен ченълър. Приживе пред къщата и? винаги има опашка от хора, които искат да чуят нейния съвет по дадени екзистенциални или чисто битови проблеми. Предсказанията и? се изпълняват с удивителна точност, без грешка. Това превръща Ванга, в може би най-известната българка на всички времена – буквално всеки българин днес, знае коя е Ванга и е чувал за нея. Години след смъртта и?, все още се пишат книги за нея. Манията около тази жена е огромна. Колкото и парадоксално да е обаче, Ванга е още по-популярна в чужбина, отколкото в родната си страна (което е модел, проследим в историята, свързан с всичко българско). Най-известна е тя в Русия, където има опити да бъде канонизирана като светица от православната църква. Ванга редовно е посещавана от държавни глави на различни нации, президенти, министри и други за съвет. Това е съвсем накратко историята около тази жена.

           И така, вече можем да се върнем към нашата история. Случката с тайнствената карта, за която споменахме по-горе е разказана подробно в книгите посветени на гробницата на Бастет „Хомо сапиенс за произхода на хомо сапиенс” на Кръстю Мутафчиев. Авторът е бил съветник на Людмила Живкова и като шеф на отдел „Културно наследство” е включен в изследователския екип в Малко Търново, който впоследствие започнал да проучва местността. И така активната част на историята започва през пролетта на 1981 г., когато секретна експедиция на Комитета за култура в състав от 5 човека е изпратена от тогавашния шеф на Комитета Людмила Живкова да извърши разкопки в седлото под връх Градище (710 м.).

          Ще представя нещата обаче от гледната точка на друга ключова фигура в историята – племенницата на Ванга, която също се включва във въпросната експедиция. Следващото е превод на част от нейната книга посветена на Ванга:

          „При Ванга идват какви ли не хора с най-невероятни въпроси, искания и проблеми. Идват дори и такива, които искат да им каже кои цифри ще се паднат от следващия тираж на тотото, за да спечелят много пари, разни иманяри, настояващи да им каже къде има закопани съкровища, за да ги открият. Някои от тях носят писмена и карти, мислейки, че като ги подържи в ръцете си, Ванга ще се ориентира по-лесно и ще им каже къде е точно мястото. Такива хора Ванга отпраща с възмущение, защото не признава придобиването на пари без честен труд.

      Един ден при моята майка на Рупите дойде човечец с молба да му ходатайства да бъде приет от Ванга. Показа и? някакъв смачкан лист хартия с написани, по-точно много несръчно преписани десетина реда със знаци, които приличаха на йероглифи.

       Отгоре имаше някакви драскулки като нарисувани от детска ръка, за които човекът каза, че представлявали карта.

        Не вярвам и не се отнасям сериозно към този вид преживявания, слушах с половин ухо и с нарастваща досада, защото много хора ни притесняват с молби за ходатайства, а освен това трябваше да отидем до Петрич.

           Човекът надълго и нашироко и? обясняваше, че носил тази карта при разни професори в София, но никой не могъл да му разчете писмото, даже му казали, че това са глупости, защото според тях там били просто наредени в редове знаци, които не приличат на никое писмо, което им е било познато. Та човекът беше дошъл при Ванга да му го „разчете” и да му каже къде са парите.

          Понеже майка ми много добре знаеше, че Ванга не обича да приема такива хора, реши да го накара да се откаже от тази среща и тъй като е отзивчива към проблемите на всички Вангини посетители, за моя най-голяма (неприятна, признавам си) изненада, я чух да казва, че дъщеря й, т. е. аз, е изучавала и се е занимавала с йероглифи и може би ще може да му го разчете. Като всяка майка естествено тя много ме бе надценила.

          Човекът дойде при мене – аз седях на пейката до Вангината къщичка – и отново най-подробно ми разправи всичко.

            Вече съвсем притеснена, не го слушах изобщо и съвсем бегло погледнах омачкания лист хартия, който ми подаде. Къде ти! Как ще го разчета, след като отдавнашните ми университетски познания по арабското и старо-турското йероглифно писмо са, меко казано, оскъдни. Това бе непосилна за мене работа. Освен това „професорите от София” като че ли бяха прави. Наистина много от знаците приличаха на арабските йероглифи, но между тях имаше и съвсем непонятни за мен знаци, които по-скоро представляваха някакви дребни геометрични фигури, отколкото йероглифи.

          Разбрах, че усилията ми са безнадеждни, но след като вече бях обявена от майка ми за „капацитет по йероглифите”, предложих на човека да ми разреши да препиша този текст и в София да го покажа на някои специалисти и преводачи, може би те щяха да се домогнат до тайнственото писмо.

        Човекът се съгласи и след като се уговорихме след време да се обади на майка ми за резултат, си отиде.

       Аз, разбира се, на часа забравих и него, и разговора, който водихме, защото още от началото бях убедена, че цялата тази работа е някаква измишльотина или плод на болна фантазия.

     Отидохме с майка ми в Петрич, пазарувахме, свършихме си и спешната работа и следобед отново се върнахме на Рупите. По едно време Ванга ме извика при себе си в стаята, където си почива, и след като си поговорихме, се оказа, че тя е чула целия разговор, който водихме с този човек. Разказах и? за картата и йероглифите, които разглеждах и отново категорично заключих, че това е някаква глупост, за която не си заслужава да говорим.

         Ванга ме слушаше мълчаливо през цялото време, после малко помълча и каза:

- Да, ама не е глупост! Тука става дума за огромно нещо, което не е лъжица нито за устата на онзи човек, нито за твоята, нито за която и да е друга засега. Този текст и тази карта са преписвани много пъти и отпреди много години. Повече от няколко поколения. Но никой не може да ги разчете. И тук не става дума за скрито съкровище, а за писменост, която досега не е известна на света. Тя е изписана на вътрешната страна на каменен ковчег, който е скрит дълбоко в земята преди хиляди години. Дори и да намерят този саркофаг – няма да могат да разчетат писмото. А то е много важно! Защото с него е записана историята на света – две хиляди години назад от нашето време и две хиляди години напред в бъдещето.

           Този саркофаг е сложен и скрит в нашите земи от хора, които са дошли от Египет. Вървели са с камили. Имало е и роби, войни и висши началници. Една нощ при пълна тъмнина и при пълно мълчание ковчегът е бил спуснат и зарит с огромни количества пръст, а хората, които са участвали в тази работа, до един са избити на мястото. Така тайната е зациментирана с потоци невинна кръв, за да дочака времето, когато ще бъде открита, показана на бял свят и разгадана от хората. Това е едно хилядолетно послание с безценна стойност.

         Слушах Ванга удивена и смаяна и не вярвах на ушите си. Възможно ли е да има такова чудо – неизвестна досега писменост, адресирана до бъдещите хора хилядолетия напред? Нямам никакви причини да не вярвам на казаното досега от Ванга, но това ми се стори повече от невероятно.

Когато се върнах в София, показах преписа на мои колеги – специалисти и преводачи, – но те всички установиха, че този текст не може да бъде разчетен и вероятно представлява някаква безсмислица. Тъй като продължавах да мисля, че цялата тази работа е невероятна и невъзможна, един ден просто накъсах листа и го унищожих. След време, когато отново отидох в Петрич, съвсем неочаквано пак заговорихме с Ванга за картата и скритото „съкровище”, за което става дума в нея.

          На Ванга и? беше интересно да разговаря на тази тема. Имах чувството, че самата тя се удивлява на думите, които изрича. Попита ме дали съм показала преписа на специалисти и аз и? казах, че съм претърпяла пълен провал. Тя рече:

- Да, не можете да го откриете, нито да го разчетете. Още не е дошло времето му!

         Казах й, че е много жалко, защото съм споделила казаното от нея пред неколцина приятели ентусиасти, които веднага изразиха готовност да тръгнат накъдето и да било, стига тя да ни каже накъде да вървим.

    Ванга не отговори нищо, после дойдоха други хора и тя разговаряше с тях. Наблюдавах я и ми се струваше, че на моменти се заслушва в нещо, а после като че ли вижда някакви картини, защото спуснатите и? клепачи се разтваряха и очите и? се движеха под тях, като че ли проследяваха нещо.

        Когато отново останахме сами, изведнъж без всякаква връзка с водения в момента разговор Ванга ми заговори на предишната тема. Много бавно и отчетливо, много образно и като че ли четеше по книга – започна да ми описва подробно някаква местност в планината. Имах чувство, че самата тя е там и ми рисува с най-малки детайли онова, което вижда: не убягнаха от вниманието и? нито дребната растителност, нито камъчетата, нито почти невидимите пътечки. Накрая спомена за някаква голяма скала и каза, че трябва да отидем на мястото на 5 май. Попитах я защо точно на 5 май, но тя ми каза само:

- Заради небесните тела. Трябва да гледате първите лъчи на Слънцето и Луната.

И ми даде да разбера, че повече не желае да говори по този въпрос.

     Въобще не разбрах какво означава последната и? реплика, но ние вкъщи сме свикнали да не задаваме излишни въпроси и аз се задоволих с това неясно обяснение.

       Отидохме в планината още на 4 май. Приличахме на „следотърсачи”, които дирят някаква невидима следа. Не съм планинар и не ме бива много в ориентирането. Това лутане по баирите по-скоро ме притесняваше, отколкото да ми доставя удоволствие. На моменти ме обземаше сериозно съмнение в успеха на това издирване и неколкократно предлагах да се откажем и да се върнем в града. За моя най-голяма изненада обаче към обяд открихме мястото. Толкова точно и подробно ми го беше описала Ванга, че беше невъзможно да допуснем, че сме се заблудили. Видяхме и скалата, която се беше разпростряла на северния край на малка поляна. Огледахме внимателно цялата местност, но не забелязахме в нея нищо особено. Миришеше много приятно на напечени от слънцето различни треви и билки, из чистия планински въздух се гонеха пеперуди и мушици, трептяха на слънчевата светлина листата на големи разперени дървета.

          По едно време следобед небето помрача и не след дълго заваля проливен дъжд. Потърсихме подслон под короните на дърветата, но след около час всички бяхме мокри до кости. На едно равно удобно място бяхме опънали и палатка, където бяхме оставили връхните си дрехи и храната, но и брезентът не устоя на силните дъждовни струи и водата проникна в пакетите. Всичко се намокри. Валежът продължи около два часа, после дъждът спря, но небето остана облачно и мрачно. Стъмни се. Запалихме буен огън, за да се изсушим, и решихме край него да прекараме нощта. Това ми се струваше доста лекомислено, още повече че бяхме само петима души в непрогледната нощ, наоколо нямаше хора, а и всичко, което носехме, беше подгизнало от вода. Приятелите ми обаче настояха да не спираме посред път, да положим усилия да дочакаме тук идващия ден, за да видим дали нещо ще се случи. Непрекъснато ме глождеше мисълта, че идването ни в това съвършено непознато място е напразно, защото небето си остана облачно през цялата нощ, не се виждаше нито една звезда и аз искрено се съмнявах, че на другия ден ще наблюдаваме слънцето.

           Посрещнахме утрото на приказки край димящата жарава на огъня. Небето се беше изчистило от облаците и се готвеше да посрещне първите слънчеви лъчи.

       Веднага прекосихме поляната и застанахме в подножието на скалата. Не знам защо решихме да застанем точно там и да очакваме нещо, неизвестно какво, щом изгреят първите слънчеви лъчи. Вероятно за това решение натежа откритието от предния ден на един от приятелите, че в горния край скалата има – вероятно много отдавна издълбани – три кръга, „соларни”, както ги наричат археолозите, с големина на малка чинийка от сервиз за кафе, които образуваха триъгълник, чийто остър връх сочеше към земята.

        Половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях от ляво на дясно, описвайки светлинен триъгълник. Наблюдавахме тази игра на светлината около двадесет минути и след това почти цялата скала бе огряна от слънцето.

          Без да сме специалисти и археолози, без да разбираме случайна ли беше тази игра на светлината, или сме били свидетели на някакво интересно явление, самият факт, че Ванга ми каза да наблюдаваме първите лъчи на слънцето точно на този ден – 5 май – и то ни даде своето странно доказателство (щом е казано – ще го видим!) – всичко това ни изпълни със странно вълнение и възбуда.

        През целия ден коментирахме случилото се, разглеждахме скалата и кръговете във форма на триъгълник, които я „бележеха”, и зачакахме да падне нощта, за да видим какво ще ни покаже слънчевата посестрима – луната.

          Повтори се историята от предишния ден. Около три часа, преди да се стъмни, отново заваля проливен дъжд и отново се намокрихме до кости. Небето остана прихлупено и облачно. Малко след това се стъмни. Застанахме пред скалата невярващи, че можем да видим нещо друго, но скоро установихме, че облаците постепенно се разчистват, и след около половин час видяхме и първата звезда на небето.

            Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.

Беше около 21 часа.

           Навсякъде беше тъмно. Лъчът докосна върха на скалата и после, многократно докосвайки соларните кръгове от ляво на дясно, около петнадесет минути описваше вече познатия ни триъгълник с остър връх, насочен към земята. След това лъчът изчезна. Стояхме неподвижни в тъмнината на два-три метра от тъмната скала и никой не смееше да пророни и дума, но вероятно и петимата сме мислели едно и също: случайна ли е тази игра на светлината по скалата, или между тях има някаква закономерност.

Но най-невероятното започва сега.

           Няколко минути след това южната гладка страна на скалата, пред която стояхме, светна някак отвътре като екран на телевизор и сред планинската тъмнина тя се открои в светлосиво. И миг след това се появиха в открояващ се бял цвят… две фигури. Бяха огромни и заемаха почти цялото осветено пространство – гладката стена беше висока не по-малко от пет метра и около 3-4 м. широка, фигурите се виждаха толкова отчетливо и се открояваха така релефно, че имах чувството как всеки момент могат да се отлепят от стената и да тръгнат към нас. Беше толкова потресаващо, че ние буквално се вкаменихме – от това, което виждахме със собствените си очи, и (защо да крия?) – от страх…

        Толкова добре съм запомнила тези фигури, че няма да ги забравя, докато съм жива. Отляво на скалата на преден план в цял ръст стоеше възрастен мъж, по-скоро старец, с дълга до земята роба и дълга до раменете коса. Лявата му ръка беше отпусната по тялото, а в дясната, протегната напред, държеше някакъв предмет – нещо като топка, кръгло, но не беше топка, по-скоро някакъв непознат уред.

      На по-заден план, но по-горе и по-вдясно стоеше втората фигура. Не знам защо, на мене ми заприлича на фараон. Това беше млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до друг и спуснати надолу крака и ръце, положени на облегалките на стола. На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни над ушите стърчаха издатъци като антени.

       Фигурите стояха достатъчно време на скалата, така че успяхме да ги огледаме и запомним добре. След това скалата „угасна”, стана отново тъмна и всичко наоколо се покри с непрогледна тъмнина. Отникъде не идваше и най-малка светлинка, за да помислим за някакви светлинни ефекти.

        Когато се посъвзехме и осветихме с фенерче часовниците си, установихме, че сме наблюдавали видяното около двадесет минути.

          След това бързо отидохме до палатките, по неизречена команда буквално за броени минути събрахме светкавично багажа в тъмното и осветявайки си пътеката само с фенерче, блъскайки се в коренища и камъни, мълчешком и с неподозирана от нас бързина се смъкнахме надолу и след около два часа видяхме първите светлини на града.

        Почувствахме се сигурни от близостта на хората и започнахме да говорим. Оказа се, че и петимата сме наблюдавали тези фигури и описанията ни не се различаваха едно от друго…

        Може би масова психоза? Но ние не знаехме защо трябва да стоим пред тази скала и през ум не ни е минавало, че ще видим нещо на нея. Репликата на Ванга беше: „Трябва да наблюдавате първите лъчи на слънцето и на луната.”

         Поради роднинството ми с Ванга някой може да помисли, че аз съм била предупредена и психически подготвена за някакво събитие, дори и да не съм знаела какво е то. Добре, но другите хора? Бяхме различни по възраст и образование, и по разбирания. А за Вангините видения относно поставянето от някакви същества на двете невидими за нас скулптури тогава въобще не ми мина през ума. Не ми минаваше и до днес, когато започнах да пиша за Ванга и извадих от папките си записките, оставени в библиотеката ми още през 1979 година. Значи не можем да говорим и за внушение. Какво беше тогава? И защо Ванга ни изпрати на това място?

       Веднага на другия ден отидох при Ванга и и? разказах всичко подробно. Беше и? много интересно, но не пожела да направи никакъв коментар.

     Но това, което видях тогава, не ми дава мира и досега. За какви фигури става дума – дали за тези, които е видяла Ванга, или за някакви други? Дали това е мястото, което тя знае, но не го казва, или то е някакво друго място? Какви са тези фигури, кой ги полага тук и защо, с каква цел?

        След време още няколко пъти ходихме на това място и сутрин, и вечер, но повече не видяхме нищо.

        Решихме да не споделяме с никого за това необикновено преживяване, защото ще прозвучи като разказ от фантастичен роман. Спомних си думите на Ванга: „Ще дойде времето на „чудесата” и науката ще направи големи открития в областта на нематериалното. Всичкото скрито злато ще излезе на повърхността на земята, но ще се скрие водата. Това е определено!”

        Дълбоко вярвам в казаното от Ванга за бъдещите открития на съвременната наука. Надявам се един ден тя да открие ключа към тази странна загадка, която беляза живота ни с докосването до „нещо свръхестествено” и така категорично промени представите ни за много неща…”

        Точно на гореописаната история и казаното от Ванга се гради цялата митология около случая.

             Макар и по-рано като хронология, сега е момента да се каже един допълнителен факт, който като че ли има най-голяма тежест за сериозността на ставащото и макар въпросната случка да се случва години преди всичко разказано досега, само след всичко описано, следващата история може да бъде оценена.

          По време на специализацията и?в Оксфорд през втората половина на 70-те години, Людмила Живкова има среща с висш представител на британското разузнаване МИ6. По време на разговора той и?съобщава, че с помощта на британските СДВ-станции (станции за сканиране със свръхдълги вълни) под връх Градище, в Странджа е засечена огромна кухина с изумително правилна форма на куб, за която няма съмнение, че е от изкуствен произход. Людмила Живкова е силно впечатлена от тази информация. Първоначално свръхдългите радиовълни СДВ се използват от американската флотска радиослужба за повикване на подводниците, тъй като се оказва, че за този честотен обхват дълбочинното проникване не е проблем. Впоследствие се установява, че свръхдългите вълни проникват без проблем не само през тлъст воден слой, но и през земната кора. Това довежда до активното им използване за дълбочинно сканиране на земните недра и регистриране на всякакви кухини в тях, както празни, така и пълни с нефт или газ. Тъкмо такава британска СДВ-станция „напипва” каверната във формата на абсолютно правилен куб в Странджа. Впоследствие Людмила забравя този факт, чак докато картата не влиза в играта и Ванга не дава своите възгледи за нещата. Когато Людмила получава стабилни позиции като председател на Комитета за култура, възлага на екип от най-близкото си обкръжение да започне разкопки на мястото в условията на пълна секретност. Трябва да се отбележи, че експедицията не е възложена на Археологическия институт към БАН, а на хора от собствения и?екип. Трудно е да се направи пълен анализ на събитията от онова време, но вероятно разговорът на тема „кухината в Странджа” с човека от МИ6 е бил доста по-обстоятелствен, а и очакваната находка в тази пещера е била толкова шокиращо невероятна, че се е наложило пълното засекретяване на разкопките… Тъй като Людмила има много контакти в световен мащаб с всякакви духовни лидери и личности, при едно от пътуванията си в Индия, тя се свързва с двама лами, свещеници и те също я уведомяват, че в България е саркофага на богинята Бастет. Което означава, че явно в пространството има някаква информация за нещата и някои хора отдавна знаят за това какво е скрито по нашите земи. Ламите са казали, че това откритие ще направи голямо добро на България в бъдеще.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ …

Виж оценките
Оцени тази статия

Едмон Дантес
затвори Име: Едмон Дантес
Email: info@prosvetise.com
Сайт: http://www.prosvetise.com
За автора: Месторождение: град Добрич Местопребиваване: София Дата на раждане: 15.04.1988 Образование: Средно - Езикова гимназия "Гео Милев" - профил английски език; Висше - УНСС, специалност "Маркетинг" Любими цитати: "За лудите ! Различните ! Бунтарите ! Непримиримите ! Тези, които виждат нещата по различен начин ! Те не са любители на правилата и не се прекланят пред статуквото! Можете да ги цитирате, да не се съгласите с тях, да ги величаете, или да ги хулите! Но единственото нещо, което не можете да направите е да ги игнорирате! Защото те променят нещата. Те тласкат човешката раса напред! И някои може да ги мислят за луди, но ние ги намираме за гениални ! Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят!“ Джак Керуак Хобита: Колекциониран и препрочитане на книги; Кино; История; Литература и НаукаОще от автора (1686)

One thought on “Мистерии в Странджа – част 2

  1. Пингвините са най - големите атлети в секса » ЛЮБОПИТНО » Скандално казва:

    [...] Левик разказва в очерка си, че по време на въпросната експедиция, той и екипът му едва не умрели от глад и студ. Въпреки [...]

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Copyright Просветисе.Бг © 2012 BPG Group. Всички права запазени

Еволюция в знанието