МИТЪТ ЗА СЛАБИЯ ЦАР ПЕТЪР (927-969)
A- A+
Публикувано на март 17th, 2012

         Цар Петър управлява България от 927 до 969 г. Това е най-дълго управлявалият български държавен глава – 42 години. След него е цар Иван Александър с 40 години управление – от 1331 до 1371 г. Тодор Живков, за когото моите съвременници смятаха, че управ­лява Българията от сътворението на света, държа властта само 33 години.

          Цар Петър беше обявен още в първия цялостен корпус по бъл­гарска история за слаб държавник. И така си върви до днес. От съжаление някой и друг милостив историк промърморва „как ня­ма да е слаб държавник човекът, когато татко му Симеон Велики (893-927) така изтощил с непрекъснатите си войни с Византия ико­номическите и демографските ресурси на България, че тя вече не могла да се съвземе, каквото и да правел цар Петър“.

          Въз основа на какво историците са направили извода, че цар Петър е бил слаб държавник и е водил България към гибел? Ами цели 42 години не е вкарал България в нито една война.

           Второ, князът на покорена Сърбия – Чеслав, държан като за­ложник в Преслав, избягал в покорената Сърбия в 934 г., отцепил се от България и си управлявал миниатюрната държавичка, без цар Петър да вдигне на бой поне един полк и да възстанови ста­туквото. Иначе историците признават, че другаде, включително и срещу главния враг Византия, цар Петър не е загубил и квадратен сантиметър българска земя.

           Е, да, казват историците, ама през България пет-шест пъти в годините на управлението му минали унгарски войски, които на­падали и ограбвали Византия. Вярно – казват историците в древ­ните книжа, няма сведения, че унгарците ограбвали българските земи, но щом са минавали през България, няма начин да не са ограбвали и България. А цар Петър не се е опитал да им попречи с българска войска нито веднъж.

            И много набожен бил цар Петър. Главното му занимание би­ло да строи църкви и манастири. Въпреки всичко като протест срещу лошото му управление и непрекъснатото влошаване на жиз­неното равнище, като социален протест възникнало движението на богомилите. А то, като идейност, предхождало мисълта на Реформацията с цели пет века и било наш нов принос в прогресив­ната европейска духовна и политическа мисъл.

          Дотук добре, но средновековните българи нещо не са съглас­ни с оценката на съвременните български историци.

        Първо, баща му Симеон Велики го определил за наследник на трона, макар че не бил първороден син. Очевидно, смятал го е за най-способен. Нерешителният Петър се справил доста реши­телно с опитите на двама от братята си да го свалят от трона.

          Второ, в българските апокрифни летописи (т.е. в т.нар. народ­на литература) се казва, че цар Петър е добър цар, данъците били ниски и в България се живеело много добре.

           Трето, летописите явно не лъжат, тъй като всеки, вдигнал въс­тание по време на византийската власт над българския народ, сла­гайки българската корона, се преименувал на Петър. Това напра­вили Делян в 1040 г. и Константин Бодин в 1072 г. Накрая при ус­пешното въстание на братята Асен и Теодор в 1185 г. в Търново Теодор, който като по-стар бил обявен за цар, взел и той името Петър. И ние така си го учим – въстанието на Асен и Петър.

           Очевидно, вземайки неговото име, а не на Крум, Симеон и Саму­ил, въстаническите водачи са си правили пиара, че ще управляват като Петър. Но това означава, че той е бил почитан и уважаван от българското общество повече от прочутите с победите си на бой­ното поле Симеон, Крум и Самуил. И повече дори от Борис Кръс­тителя, който отгоре на всичко бил обявен за светец и, както се казва, е трябвало да бъде уважаван служебно, В интерес на исти­ната, и Петър е обявен за светец, но естествено по-късно.

         И накрая, четвърто. В Средните векове слаб държавник не може да управлява 42 години. Много по-рано той щеше да рухне или държавата му да бъде пометена от някоя държава съперник в региона или самият той ще бъде свален от група приближени, ко­ито ще му вземат мястото – за да укрепят държавата или за да ползват облагите на властта. Да държи властта близо половин век в онези вълчи времена, може само много силен държавник.

            Къде са сбъркали съвременните историци? Средновековни­те българи очевидно са имали по точна оценка. Първо, в предста­вата си за силен държавник. Първият том на първия цялостен кор­пус по средновековна българска история излиза в 1917 г. Това е времето на Първата световна война – четвъртата война за период от 30 години. За обществото и историците му силен държавник е този, който печели на бойното поле победи. Цар Петър не е вою­вал, значи е слаб държавник.  

           Оттук нататък всичко, което съобщават за цар Петър средно­вековните хронисти, се анализира и синтезира в полза на предва­рително съставената теза. Чеслав избягал, отцепил Сърбия, а цар Петър не направил нищо. Но Чеслав управлява само едно от ня­колкото сръбски княжества, не ги обединява в голяма унитарна дър­жава, не воюва с България, живурка си тихо и скромно, а сръбските княжества са ликвидирани след няколко десетилетия от цар Саму­ил. Не е ли съвсем логично да предположим, че Чеслав не е бягал, а е изпратен като васал и доверен човек да си управлява княжество­то? Така се избягват периодични бунтове на разни претенденти за княжеския трон под лозунга за независимост на Сърбия.

            Унгарците грабели и България на път за своите грабежи във Византия. На грабеж при тогавашните транспортни средства всеки унгарски боец може да има само една каруца. Унгарците грабят във Византия добитък, дрехи, платове, мебели, луксозни предмети на бита. Ако грабеха и в България, каруците им щяха да бъдат пълни още между Белград и Ниш. Как ще се движи този тежко натоварен керван до византийската граница, която е чак при Одрин, и къде ще товарят унгарците новата плячка? А българите какво – ще им ръкопляскат? Та местното българско население дори под византийс­ка власт унищожава по тези пътища два кръстоносни похода вед­нага след първите грабежи, та в собствената си държава ли ще се церемони с нашествениците? Още повече че теренът (дълги проходи в планините на Западна България) предполага устройването на засади – стар български специалитет по тези места.

               По аналогия именно с кръстоносните походи, известно е, че в Средновековието чужди войски се пропускат през територия­та на една държава, за да нападнат друга държава по договор. Договорът предвижда обикновено придвижването на войската да става по един път, охраняван от силни гарнизони, край всеки по-голям град да се устройват пазари за храни и фураж (за да няма грабежи на местното население), а на връщане да се запла­ща на държавните власти с част от плячката, взета от нападната­та вражеска територия. Само при такива обстоятелства са въз­можни нападенията на унгарците над Византия. В това отноше­ние цар Петър е добър ученик на баща си Симеон Велики, про­пуснал русите да прекосят България по Черноморския път и да нападнат Византия по време, когато страната ни е в мир с южна­та си съседка. С тих ход цар Петър е постигал две неща. Отслаб­вал е главния си съперник за хегемония на Балканите и е реали­зирал приходи за държавното съкровище от полагащата му се част от плячката на унгарците. Не е много почтено за страна, намираща се в мирни отношения със съседа, но напълно в рам­ките на политическите междудържавни отношения в епохата. Разбира се, това е много опасна политическа игра, тъй като Ви­зантия може да не се съгласи с аргументите на цар Петър при неизбежните византийски протести, че не е в състояние да спре унгарците, и да му обяви война. За да се реши на този ход с ун­гарците, цар Петър трябва да е поддържал силна армия, разубеждаваща византийците от война с България. И сведения, че България е имала силна армия, освен примирението на визан­тийците с наглостта на цар Петър, има предостатъчно. През 968 г., когато император Никифор Фока все пак се решава да напад- , не България, армията му достига българската граница и… отказ­ва да я пресече, вдигайки се на бунт: „Поради спомена за пре­дишните поражения“ – пишат византийските автори. Но послед­ното от тези поражения е преди половин век и е много по-веро­ятно силата на съвременната българска армия да е била добре позната на средните и нисшите командири на византийските войски. На следващата година шестдесетхилядна руска войска, водена от киевския княз Светослав, нахлува в отвъддунавска Бъл­гария и влиза в бой с тридесетхилядния корпус на местния бъл­гарски военноадминистративен управител. Макар и двойно по-малко, към края на деня българите започнали да надделяват в боя, русите почнали да бягат и отчаяният Светослав се хвърлил лично в боя с призива: „Да умрем, братя, да не посрамим руска­та земя!“ Въодушевените руси успели въпреки това само да изтласкат българите, без да ги разгромят. Най-сетне петдесетгодишната война на Самуил с Византия и десетките му победи подс­казват, че и при цар Петър воинското дело в България си е било на завидна висота – откъде ще вземе иначе цар Самуил тези прек­расни войници.

Видяхме, че в народните летописи жизненото равнище на бъл­гарския народ, както бихме казали днес, е на доста високо за епо­хата равнище. Защо тогава този социален протест чрез масовото движение богомилство?      

             С оценката си за богомилството историческата наука в пос­ледните 60 години създаде поредния мит в историята ни. Анали­зът на идеите на богомилите показва, че то не е нито социално прогресивно, нито реформационно учение, а ретроградна дуалистична ерес, проповядваща, че видимият свят е създаден не от бо­га, а от дявола, и затова светът трябва да бъде унищожен. Иначе казано, богомилството е учение на самоунищожението – изява на най-тъмната част на българския гений.

            Днес науката има всички основания да смята, че богомилст­вото не е имало привърженици извън клерикалните кръгове – мо­наси, свещеници и някой и друг мирянин с психически отклоне­ния. Едва ли българските селяни (95% от българския народ в тази епоха) с техния прагматичен ум ще се присъединят към учение, призоваващо ги да не се любят с жените си, за да няма деца и така да се свърши света. И доказателство, че учението е имало при­върженици само в клерикалните кръгове, е обстоятелството, че богомилите изчезват още в първите години на турското робство. Приказките на някои историци, че християните в мюсюлманска­та държава били поставени в еднаква подчинена плоскост и зато­ва изчезнали, не могат да бъдат верни.

            Павликяните (една друга дуалистична ерес) са живели само в няколко села в Пловдивско, но оцеляват до XVII век, когато прие­мат католицизма. Потомците им (около 60 000 души) са налице и днес. С изчезването на 90% от клира при завоюването на България от турците изчезват и богомилите. По времето на цар Петър те са били проблем на Българската православна църква, но не и на бъл­гарската държава.

            Непредвзетият анализ на сведенията за царуването на цар Пе­тър показват, че той е управлявал държавата си компетентно и мъдро, използвайки разнообразни политически средства – от дип­ломацията до разубеждаващата мощ на една силна армия. Стараел се е да не използва войната като средство за постигане на цели­те си, тъй като е знаел, че дори една победоносна война ражда много тежки проблеми. Като политик и държавник той по-скоро прилича на дядо си цар Борис I, отколкото на баща си Симеон Ве­лики. И е успял напълно – на България той осигурява 42-годишен мир, предавайки на наследниците си една богата и силна държа­ва. Толкова силна, че ще издържи половинвековна война с Визан­тия при цар Самуил.

            Днешният читател под 60 години (последната си война Бъл­гария завърши през 1945 г.) едва ли знае какво значи, особено в Средните векове, където се воюва през 2-3 години и понякога по сто години, какво означава 42 години без война. За средновеков­ния европеец, който поради честите войни живее в постоянна не­сигурност за живота (своя, на децата и жената си), за къщата си, за стопанството си, който си ляга и не знае в колко часа ще се събуди в пламналия си дом, край който препускат подивели вражески конници, 42 години мир са си цяла епоха. Хората са се женели то­гава на 16-17 години – това означава, че животът на три поколения българи е минал без война. А това означава, че хората са отглеж­дали спокойно стада, жита и деца, плащали са си данъци, служели войници, но без да умират по войни, макар и победоносни. Такъв навярно хората са си представяли живота в рая.

            Естествено е, че при тогавашната система на управление то­зи добър живот се е смятало, че е осигурен от цар Петър, и на практика до голяма степен си е било така. Оттам и народното приз­нание, предавано от поколение на поколение поне 200 години, щом всеки претендент за българската корона се е прекръщавал на Пе­тър, заявявайки по този начин, че ще управлява като цар Петър I между 927-969 г.

 

Из книгата: „12 мита в българската история“; Автор: Божидар Димитров

Виж оценките
Оцени тази статия

Едмон Дантес
затвори Име: Едмон Дантес
Email: info@prosvetise.com
Сайт: http://www.prosvetise.com
За автора: Месторождение: град Добрич Местопребиваване: София Дата на раждане: 15.04.1988 Образование: Средно - Езикова гимназия "Гео Милев" - профил английски език; Висше - УНСС, специалност "Маркетинг" Любими цитати: "За лудите ! Различните ! Бунтарите ! Непримиримите ! Тези, които виждат нещата по различен начин ! Те не са любители на правилата и не се прекланят пред статуквото! Можете да ги цитирате, да не се съгласите с тях, да ги величаете, или да ги хулите! Но единственото нещо, което не можете да направите е да ги игнорирате! Защото те променят нещата. Те тласкат човешката раса напред! И някои може да ги мислят за луди, но ние ги намираме за гениални ! Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят!“ Джак Керуак Хобита: Колекциониран и препрочитане на книги; Кино; История; Литература и НаукаОще от автора (1686)

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Copyright Просветисе.Бг © 2012 BPG Group. Всички права запазени

Еволюция в знанието