БЯЛО, ЗЕЛЕНО И ЧЕРВЕНО от Иван Танев Иванов и проф.П.Добрев….. Посвещава се на всички „Македоноиди“!
A- A+
Публикувано на април 1st, 2012

 

 

 

 

 

           В македонски форуми и блогове се сравнява знамето на татарстан и на България. Факта, че и двете               знамена са съставени от три цвята –БЯЛ, ЗЕЛЕН и ЧЕРВЕН, е причина да наричат българите татари и че дошли от татарстан, без вобще да са запознати с историята на българските преселения!!! МНОГО СЪМ БЛАГОДАРЕН на тези които са започнали да сравняват защото те ме накараха по същия начин да сравня няколко други знамена на страни пряко свързани с разселението на българите по света.

 

          Както е известно вече на хората интересуващи се от древната история и от произхода на българите, произхода им се свързва пряко с древната страна Балхара наречена от гърците Бактрия с столица град Балх или Бактра, намираща се между планините Памир и Хиндокуш. Поради различни причини част от българите напускат тази страна и движейки се на северо-запад се заселват в района между Черно море, Каспийско море и Кавказките планини. Там те заварват различни сарматски племена дошли на по ранен етап от историята по същия път, и поради факта, че българите са един от сарматските народи се сливат с тях и по точно казано асимилират останалите сарматски племена. Българите и останалите сармати, както и скитите са народи със староирански произход и имайки общи и близки езици и култура, в последствие стават основата за изграждането на славянския етнос.

 

           В района между Черно море, Каспийско море и Кавказките планини българите стават доминиращ етнос и със своите умения да градят каменни градове и със силната си армия с мощна конница, успяват да привлекат асимилират и много по малки племена с тюркски или друг произход. На това място се появява СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ.

 

            След разпадането на Стара Велика България българите се разделят, като основната част от тях (Аспаруховите българи) остават в пределите на тази България, но столицата и се мести под дунава в град Плиска.

         Втората основна група български племена се придвижват по река Итил(Волга) и там основават ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ.

          Друга част (Алцековите българи) стигат до Италия и там остават.

          Четвърта част от българите (Куберови българи) стават поданици на аварския хаганат ( в днешна унгария) а след това по-голяма част от тях слизат под дунава и се заселват в областта около Солун.

          Пета част от българите остават в старите предели на Стара Велика България и стават поданици, и част от народа на Хазарското ханство.

Част от българските племена – Ванадови Българи се местят на териториите на днешна армения, като това преселение е станало преди разпадането на Велика България!!!

 

 

 

ИСТОРИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА БУКВАЛНИЯ ПРЕВОД И СЕМАНТИКАТА НА ЕТНОНИМА БЪЛГАРИ

От Иван Танев Иванов  

 

 

Статията е докладвана на Научната конференция „Българската държавност в Европа навечерието на своя 20-ти век“, София, аулата на Софийски университет, 18-20 март 2005 год.

Статията е публикувана в списание АВИТОХОЛ, бр.25, стр. … 2005 год.

Статията е представена в разширен вид в книгата „По пътя на българския етноним“, И.Т. Иванов, Изд. Алфамаркет, Стара Загора, 2005

 

 

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 

        Известни са множество хипотези за смисъла и произхода на етнонима „българи“, които обаче страдат от липса на историческа и фактологична подкрепа. Най-често, те конструирани на основата на политическите доктрини на чужди държави или са плод на случайни хрумвания, вдъхновени от морфологичната близост на българския етноним с думи от различни езици. Изключение от това правило е хипотезата на Петър Добрев [4], който използва словесния фонд на езиците от региона на Памир и  заключава, че етнонимът “българи” може да означава “високи, велики, могъщи”. Според мене, това обаче е само част, при това не най-важната от смисъла на българския етноним.

                             

 

Фиг. 1. Миграция на индоевропейските племена образували ядрото на древния първобългарски етнос.

 

 

 

 

Фиг. 1.

 

        Древните българи са индоевропейски, ирански народ от Средна Азия от района на древната планина Белур (Болор, Белуртаг, Belurtag), която днес се нарича Памир (Фиг. 1. В този район се намира и планината Кашгар (Бяла планина, Белур), сложна съставна дума от „куча, каш“ – бял, блестящ и „гара“ – планина. Нейно продължение е Хиндокуш – Индийски Белур. Това е причината, поради която българите от Волжска България са наричани БЕЛАРИ, държавата им БЕЛАР, а главният град на тяхната държава е носел името БИЛЯР. В някои легенди се казва, че българите (и аланите) имат прародител, наречен БЕЛАР.

 

        В района на прародината на древните българи, от древността до наши дни съществува град с име, подобно на българския етноним, град Балх. Той е бил най-големият и важен град в района, а също и в Азия. Наричан е „майката на градовете“. По отношение на иранския свят той е играл същата роля, както Рим за латинските народи.   

 

         Цялото иранско население от обширния район, включващ прародината на най-ранните българи – аорси, аси, асиани, усуни, арси и арши (тохари), алани и др. имат етноними, означаващи „бели, блестящи, благородни, извисени“. Най-вероятно, древните българи, като съществена част от тези народи също имат етноним с подобно значение. На второ място, първобългарите като древен индоевропейски народ най-вероятно ще имат етноним, основаващ се на някоя древна, праиндоевропейска дума.

 

      На трето място, морфемата БЪЛГАР е по общо мнение двусъставна. Съветският изследовател Флоринский допуска, че „българ“ се разглобява на бал + кар, което на ирански се превежда като “ висока планина“, от тук българин = „високопланинец“ [Ат.Стаматов. Tempora  incognita  на  ранната  българска  история.  С. 1997 г., 1 гл, 2 ч.]. Българин = планинец е доста приемливо, особено ако е обратна етимология, но „високопланинец“ е трудно приемливо, защото това означава, че според Флоринский древните българи са живеели на „висока планина“. По подразбиране, негласно, в тази хипотеза се предполага, че сред древните народи е съществувал единен критерий за това, коя планина е ниска, коя нормална и коя – висока.  Не се обяснява и произхода на удареното „ъ“ в етнонима.

 

         Фиг. 1. Миграция на индоевропейските племена образували ядрото на древния първобългарски етнос.

 

 

 

 

 

        Древните българи са индоевропейски, ирански народ от Средна Азия от района на древната планина Белур (Болор, Белуртаг, Belurtag), която днес се нарича Памир (Фиг. 1. В този район се намира и планината Кашгар (Бяла планина, Белур), сложна съставна дума от „куча, каш“ – бял, блестящ и „гара“ – планина. Нейно продължение е Хиндокуш – Индийски Белур. Това е причината, поради която българите от Волжска България са наричани БЕЛАРИ, държавата им БЕЛАР, а главният град на тяхната държава е носел името БИЛЯР. В някои легенди се казва, че българите (и аланите) имат прародител, наречен БЕЛАР.

 

        В района на прародината на древните българи, от древността до наши дни съществува град с име, подобно на българския етноним, град Балх. Той е бил най-големият и важен град в района, а също и в Азия. Наричан е „майката на градовете“. По отношение на иранския свят той е играл същата роля, както Рим за латинските народи.   

 

         Цялото иранско население от обширния район, включващ прародината на най-ранните българи – аорси, аси, асиани, усуни, арси и арши (тохари), алани и др. имат етноними, означаващи „бели, блестящи, благородни, извисени“. Най-вероятно, древните българи, като съществена част от тези народи също имат етноним с подобно значение. На второ място, първобългарите като древен индоевропейски народ най-вероятно ще имат етноним, основаващ се на някоя древна, праиндоевропейска дума.

 

      На трето място, морфемата БЪЛГАР е по общо мнение двусъставна. Съветският изследовател Флоринский допуска, че „българ“ се разглобява на бал + кар, което на ирански се превежда като “ висока планина“, от тук българин = „високопланинец“ [Ат.Стаматов. Tempora  incognita  на  ранната  българска  история.  С. 1997 г., 1 гл, 2 ч.]. Българин = планинец е доста приемливо, особено ако е обратна етимология, но „високопланинец“ е трудно приемливо, защото това означава, че според Флоринский древните българи са живеели на „висока планина“. По подразбиране, негласно, в тази хипотеза се предполага, че сред древните народи е съществувал единен критерий за това, коя планина е ниска, коя нормална и коя – висока.  Не се обяснява и произхода на удареното „ъ“ в етнонима.

 

        Разглобяването на българския етноним на БЪЛ + ГАР е очевидно погрешно пред вид на това, че крайната частица „-АР“ присъства в етнонима на множество разнородни народи: маджар, сувар, авар, мишар, татар, хазар и др. Най-вероятно, тази устойчива и много прилепчива частица е граматичен формант – суфикс, образуван от древната индоевропейска и иранска дума „АР“, мн. число „АРАН“, която означава „мъж, човек, съпруг, деятел“. Тя е масово разпространена сред днешните индоевропейски езици и особено в българския. Още в дълбока древност, тя е заимствана от много угрофински и алтайски народи и става международна лексема, което обяснява присъствието и в етнонимите на много народи от този кръг. Например, при старите тюрки „er“ – мъж, „eran“ – неправилно множествено число на „мъже“. Неправилно е, понеже не е тюркското „erler“, а е иранското „eran“. В някои езици от този кръг, тази дума е и частица за множественост.

 

        На основата на този анализ, трябва да се очаква, че не БЪЛ, а БЪЛГ е морфемата на българския етноним. Тя практически съвпада с названието на близкия град Балх. Какво могат да означават названията БЪЛГ, БАЛХ и БЕЛАР? Съществуват две пра-индоевропейски думи, които са фонетично близки до морфемата БЪЛГ и могат да обяснят задоволително неговата очаквана семантика. Това са думите bherэg (беръг) и bhergho (берго) [8] Със знака ‘э’ е обозначен протоиндоевропейския звук „шва“ (shwa), който съответства на отличителната за български език фонема ‘ъ’и обяснява неговото присъствие в българския етноним. 

 

           1) Чешкият  лингвист  Й. Покорни (Pokorny), цитиран от  изтъкнатия български траколог Владимир Георгиев [8] стигна до  извода, че праиндоевропейския  корен bherэg,  bhelg^h, bhelЌg^, bheleg^, bhl•k^ означава „бял, блестящ, светещ“. На тази основа, съвременните европейски лингвисти използват основното значение на b(h)erэg – „бял, светъл, светя“ за извеждане на названията за белия цвят в днешните европейски езици. Например: 

 

 1. Белуга, от руски “белый” – бял.

 

2. Phalarope, от гръцки phalaros – който има бяло петно.

 

3. Bleach, от староанглийски  blacan, to bleach, от старогермански *blaikjan – „да побелея“.

 

4. Bleak, от старонорвежски bleikr, блестящ, бял, от старогермански  *blaikaz – „блестящ, бял“.

 

5. Blaze, от староанглийски blжse – „факла, ярък огън“, от старогерманското  *blas – блестящ, бял.

 

6. Blesbok, от среднохолански bles – „бяло петно“, от старогерманското  *blas – блестящ, бял.

 

7. Blemish, от старофренски ble(s)mir – „да избледнея“, от старогерманското  *blas – блестящ, бял.

 

8. Blanch, blank, blanket; blancmange, от старофренското  blanc – „бял“. На старогермански *blenk-, *blank – „да светя“.

 

7. Blush, от староанглийското  blyscan – “ светя червено“, от старогерманското *blisk – „да светя, да горя“.

 

8. Black – днес означава „черен“, но на средновековен английски blak- бял, произлиза от староанглийски blaec- бял. Смисълът на тази дума е свързан със старата индоевропейска дума bhel, която означава “да светя, горя, блестя, грея в бяло и във всички ярки цветове”. Важни производни от нея са английските думи: bleach, bleak, blazel, blemish, blind, blend, blond, blank, blanket, blush,  flagrant, flame. 

 

9.  flame, flamingo, flammable, (flambй), (flambeau), (flamboyant), inflame – от латинското  flamma (< *flag-ma) – пламък.

 

10. fulminate – от латинското  fulmen (< *fulg-men) – светкавица, гръмотевица.

 

11. fulgent, fulgurate; effulgent, foudroyant, refulgent – от латинското Latin  fulgre – да светя, блестя и fulgur – светкавица;

 

12. flagrant; conflagrant, (conflagration), deflagrate -от латинското flagrіre – да светя;

 

 

 

13. phlogiston, phlox; phlogopite – от гръцкото phlox – пламък.

 

 

 

14. В славянските езици има много близки думи за „бял“. Полски biały, словашки biele, руски белый, белоруски белы, български бял. Тези думи имат общ старославонски корен BEL’ “бял”, който може да бъде реконструиран от древния индо-европейска дума BHEL “бял, светя”.

 

15. Думите от романските езици, италиански bianco, португалски branco, френски blanc и испански blanco са в действителност заемки от старогермански. Общият германски корен BLANKA “блестящ, светещ” все още съществува в днешния английски под формата на думите blink, blaze или blank. Ако се проследи назад във времето ще се установи, че тези думи произлизат от посочения по-горе древен корен BHEL.

 

       Протоиндоевропейската дума b(h)erэg означава „бял“, а също „блестя, искря“ [8]. От тук, най-правдоподобния и очакван смисъл на българския етноним е „бели, блестящи, искрящи”, а на град Балх  – „Бял, блестящ, извисен град“. Третото близко название, планината Белур не се нуждае от превод, защото на български език „белур“ буквално означава „бял, сивобял“.От планината Белур се е добивал прозрачният, при наблюдение под определена светлина, млечно-бял минерал БЕРИЛ, името на който вероятно е също свързано с названието на планината БЕЛУР и морфемата БЪЛГ – бял.

 

          Възможността източно-иранските думи БЪЛГ, БАЛХ и БЕЛУР да означават ‘бял, блестящ’ се подкрепя косвено от факта, че в древните и съвременни угро-фински езици думата ‘бял, блестящ’ звучи като ‘valge’. В древността угро-фините са били съседи на източните иранци и са взели от тях много думи. Древните индо-арии са мигрирали от северната си родина на юг към Согдиана и Бактрия (Бахлика), където са заварили местно население от угро-фински произход. Придошлите индо-арии вероятно са заимствали много думи от местните угро-фински народи, но е възможен и обратния обмен. Една такава дума може да бъде думата VALGE – БАЛХ, която да бъде или местна угро-финска, или индо-арийска дума със значение БЯЛ, БЛЕСТЯЩ.

 

         Семантиката на древната индоевропейска дума БАЛГ, БАЛХ може да се търси и в подобни думи от други древни индо-европейски езици. Извесната латинска дума ALBA – бял (от тук АЛБЕРТ – бял човек) е много близка до морфемата БАЛХ-бял и може да се разглежда като получена чрез транспозиция на съгласните B и L. Друга една древна латинска дума PULCHER (пулхер) – “красив, хубав” е още по-близка до БАЛХ. Ако се махне суфиксът –ER (окончание за обозначение на рода), ще се получи морфемата PULСH (пулх), която е тъждествена на БАЛХ. От тази дума произлиза по-късната дума belle – “красив, хубав”, немското Берта – блестяща, Алберт – бял. Тези примери подкрепят твърдението, че основата на българския етноним, БАЛГ, БАЛХ може да означава “бял, блестящ” и указват, че тази дума може да е имала и допълнително значение “хубав, красив” сред древните индоарии. 

 

2) Съгласно Покорни, протоиндоевропейската дума b(h)erg(h)o (берго) означава „висок, голям, разраствам се, раздувам се“. От думата b(h)erg(h)o е произлязла думата ‘berg’ в езика на траките, означаваща “високо място, бряг, планина”. При славяните тя е станала ‘бряг’, а при германските народи ‘berg’ – планина. Може да се предположи, че сред населението от района на планината Белур и град Балх думата bhergho е преминала в ‘балкан’- планина = балк + ан, където „-ан“ е източноирански суфикс. Ако смисълът на думата b(h)erg(h)o също е бил вложен в семантиката на морфемата БЪЛГ, това би могло да привнесе в етнонима българи и допълнителен смисъл изразен с думи като “висок, голям, велик, силен, могъщ”, както счита П. Добрев. 

 

          Интересното е, че в съзнанието на древните източноиранци е съществувала дума (понятие), която е обединявала значението на горните две думи. Това е авестийската дума berez (berezañt -прилагателно) означаваща „бял, висок“, т.е, тя обединява значението на двете посочени по-горе праиндоевропейски думи b(h)erэg и b(h)erg(h)o. Според Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров, авестийската дума berez  произлиза пряко от праформата bherag – бял, висок. От тази дума произлиза названието „бреза“ – високо бяло дърво. Вероятно думата berez е съществала в много древни индоевропейски езици, защо названието на дървото „бреза“ в тях и в днешните им производни езици има една и съща сходна форма. От думата berez може да произлезе названието на българското племе Берсили (със суфикса -ил) и раннобългарското собствено име Борис, чийто други вероятни форми са Персиян, Персика и волжскобългарското име Парис.   

 

           В съзнанието на древните индоиранци, а също и някои древни европейски народи, думите berэg и berez са имали свещено значение и са включени в названията на техните жреци и свещеници: индийското брахма  brahma (множествено число брахман brahman, вrahmāņi) и латинската дума за свещеник, flāmen, която означава също и „пламтя, светя“ [Топоров, В. Н., 1974, стр. 20-75;  Топоров, В. Н., 1974, стр. 29]. От тази дума произлиза и името на индийския бог Бхригу, баща на индийските свещеници – брахмани и син на Брахма, един от трита главни индийски богове. На санскрит и хинди, Бхригу означава „блестящ, светещ“ и е почти тъждествен морфологично и семантично с морфемата БЪЛГ. По силата на известната за източноиранските езици фонетична трансформация „Р — Л“, бог Бхригу в езика на прабългарите ще се нарича Бълго. Според Топоров, в семантиката на корена “брг” е вложено ритуално значение, свързано с религиозната практика на жреците брахмани – да раздават знания, светлина и мъдрост.

 

        Праиндоевропейските думи b(h)erэg – „бял, блестящ“, b(h)erg(h)o – „висок“ и източноиранското berez – „бял, висок“  стоят в основата на българския етноним, който най-вероятно има буквалното значение „бели, блестящи, високи“. От тук произлиза  и косвеното му значение „благородни, извисени, знатни, цивилизовани“.

 

          Този избор на етноним за древните българи и всички сродни с тях източноирански народи не е случаен. В културно-исторически план, определението „бял, блестящ, светещ“ е имало изключително важно значение за древните народи. Най-важните космогонични и религиозни представи на древните индоевропейци, иранци, китайци, алтайци и др. са изразявани в категориите „черно-бяло“ или „ин-ян“. Категорията „бял, блестящ“ е изразявала множество положителни качества и състояния: „цивилизован, свободен, добър, знаещ, благоприятен, благ, полезен, светъл, топъл и т.н.“. Нещо повече, нравствено-космогоничната категория „бял, блестящ“ може да има нострадически корен, започвощ своето начало от далечната нострадическа епоха, около 10 000 години пр. н.е., когато предците на съвременните индоевропейци, угрофини, кавказци, семити, алтайци и даже китайци са живеели заедно на едно място и са говорели общ, вероятно доста примитивен език. За това говори фактът, че понятието „бял, светя, горя“ има обща основа в много от тези езици [2] -Табл. 1.

 

 

 

 

Таблица 1.

Дума 

Език  

Значение

 

 

 

Briku 

Акадски      

Ярък

 

bålk   

Талишки     

Яркост

 

brigu, bårgu           

Санскрит    

Ярък, блестящ

 

balgayr        

Келтски       

Ярък, светещ

 

Bright           

Английски             

Ярък 

 

bårk  

Памирски   

Яркост, величие, слава

 

barh  

Кавказки     

Слънце

 

pal     

Шумерски  

Ден, светлина

 

palku

Шумерски  

Ярък, мъдър

 

bålg   

Мунджански          

Висок

 

Baltas           

Литовски    

Бял , от тук Балтийско море = Бяло море

 

Balts 

Латвийски 

Бял 

 

Белый         

Руски           

Бял 

 

Бял   

Български 

Бял 

 

Belur, berula          

Еврейски, пахлави, сирийски           

Прозрачен планински минерал, планински кварц 

 

Valge

Естонски, Финлански   

Бял, блестящ

 

Bahr  

Арабски      

Бял

 

Barak

Иврит           Мълния

 

Abyad          

Арабски      

бял

 

Bach 

Виетнамски          

Бял

 

Bai (Бай)     

Китайски – Mandarin       

Бял

 

Silvere          

Латински    

сребърен, бял (сравни „сребърни българи“ =     волжски българи )

 

Silvestre      

Испански   

бял

balë, bajë       Албански   ярък, светъл, сияен

belte   Фригийски  ярък, светъл, сияен

balios, baista          Тракийски  ярък, светъл, сияен

 

szüvisz        

        Хонски, език на хоните, родствено на прабългарите източноиранско племе от ефталитски произход, заселило се в Източен Кавказ през VII-ти век.

 

           

           Бял (сравни латинското Silvere -сребърен, бял и българското „сив“ – полубял). От тук може да се предположи значението на названието на важния  източноиранския бог Сиявуш. Неговото име може да означава „Бял, Бялобог“ и да съответства на източнославянския бог Белобог. Всъщност, Белобог (Сиявуш) е най-вероятно един от многото заимствани от ранните славяни източноирански богове, като Хорст, Симаргл, Даждбог и др.

 

 

            

 

        Както се вижда, коренът на това древно понятие с нострадически характер – БЯЛ, БЛЕСТЯЩ, съвпада с морфемата на българския етноним. Заедно с представените по-горе обосновки и доказателства, този факт подкрепя хипотезата, че морфемата БЪЛГ има буквално същото значение. Могат да бъдат представени и още допълнителни доказателства за това.

 

        Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани, чието название означава “блестящи”. Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Преди да дойдат тук, тези сармати са били основно население на Бактрия – Бахлика – Балхара и са родствени с прабългарите. Подобно название е носел и главният град на средно-азиатските скити – саките. В гръцка транскрипция иранското име на този град е Ρωξανακη – Роксанаки, „блестящ, светещ“. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни. Етнонима тохари е заета от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си ‘арши’. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието ‘арши’ означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА [2, стр. 383]. Топонима Куча и оттук етнонима кушани идва от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през 1 в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча означава “бял, блестящ”, от тохарската дума „кутси“ – бял.

 

         Съгласно стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на “Скитска история”, в райна на Тарим се е намирала страната Скития. Тя се разделяла на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов [цит. по 2] свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Според него наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума ‘арши’ – бели. През този период имената на много градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на “сребрист, бял, благороден” [2, стр.384]. Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците “БЕЛИТЕ ХУНИ”. Древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било ‘aria’ (множествено число arian), което се превежда като ‘БЛАГОРОДНИ, но също би могло да се свърже и с думата ‘аржан’ – ‘блестящ, сребрист, бял’. Старото наименование на Индия – Бхарата, също значи “Благородна”.

 

         През VII – X век, на мястото на източната част от територията на Стара Велика България възниква новата държава Хазария, в която по-голямата част от населението са съставлявали българите на Бат Баян и родствените с тях алани [11]. Околните народи са употребявали названията “аси” и “яси” за обозначаване както на тези българи, така и на техните съседи алани [7], което отражава етническата близост на българите и аланите. Названието “аси” очевидно произлиза от тохарския етноним “арси”, по-късно трансформиран в “аорси” – бели хора. В съвременния осетински “аорс” значи “бял”. Самите хазари, които също са били народ етнически и езиково близък до прабългарите имат етноним, който някои съвременни историци извеждат от скитската дума “кос”-бял с иранска добавка “ар”-човек. В древните руски летописи етнонимът “хазари” е записван като “косари”, което може буквално да се преведе като “бели хора”. Даже  древното и съвременно название “казаци” (самоназвание “казаки”) на славянизираното иранско население на Хазария и Старата Велика България се обяснява като “кос-саки” – бели саки. Едно възможно обяснение защо източноиранските народи така упорито са се придържали към употребата на определението “бял” в своя етноним е дадено по-долу.

 

       Като обощение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите, асите и тохарите, които всички са били наричани ‘БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ’. В допълнение, всички тези племена произхождат от района на Източен Иран, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и буквалният превод на българския етноним да е значел “бели хора”, с контекст “блестящи, благородни”.  

 

            В много исторически документи, древните българи са известни с названията Белар, Белур и други подобни. Един от големите градове на Волжска България се е наричал Биляр. По-общо, държавата на волжските българи е била наричана Белар, а самите българи от Волжска България са известни и като Белари, Булари или Баилари, както се вижда от следните свидетелства. Пътешественика Абу-Хамид Ал-Гарнати, който посещава Волжска България в 1135-1136 г. пише, че в страната Белар (Волжска България) не живеят тюрки, но около град Саксин (Итил, делтата на Волга) номадстват тюрки. Съгласно съобщението на Ибн-Фадлан (X-ти в.) научаваме, че българите от рода буляр-белар са вземали тюркски жени като наложници. Например, дъщерята на царя на огузите, които номадствали по границата на Волжска България станала наложница на владетеля на рода Биляр — Алмуш. 

 

          Тези названия на древните българи могат да се обяснят с факта, че прародината на древните българи е била планината, известна в древността като Белур или Болор, днешната Белуртаг или Памир! Обаче, в съвременния български език съществуват множество думи, образувани на основата БЕЛУР и всички те означават “бял, светъл”. Явно още в древността, този смисъл е носил и българския етноним.

 

         Пряко доказателство за това предположение служи названието “сребърни” за куберовите българи създали Волжско-Камска България. В много индоевропейски езици думите ‘бял, блестящ’ и ‘сребърен’ са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен ‘сребърни’, също и ‘бели, блестящи’. Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжките (сребърни) българи [12]. Забележително е това, че в този текст етнонима ‘българи’ директно е заместен с думата “аржан”-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи са наричали своята държава Идел. Тази древна индоевропейска дума означава “благороден, аристократичен” и се употребява в съвременния немски език, примерно edelwiess (благородно бяло) – високопланинско цвете.

 

          Друго пряко доказателство е факта, че част от прабългарите (вътрешните българи или българите на бат Баян), включени в Хазарската държава са били наричани от околните народи и в хроники на арабски, персийски и руски автори като “аси или яси”. Това наименование може да се изведе като производно от “аорси” – бели.

 

             В първите години на Българското канство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой [2, стр. 277-278], в чието име стои етнонима българи/блъгари. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище (Рис. 2). Това са Белград –столицата на днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния и др. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи.

 

Фиг. 2. Граници на Българската държава в края на IX век. Показани са градове и крепости които имат име, явяващо се предположителен славянски превод от етнонима на древните българи. Всички те са игралели роля на гранични укрепени селища с гарнизони от прабългари.

 

         През 501 г прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. В някои исторически карти, градът се нарича Kouza (Куча), което означава „бял“ на езика на ефталитите от Западната част на Таримската котловина, където е имало и все още има град Куча (Бял град). Вероятно, антското Белград е превод на прабългарското Kouza (Куча). През 677-679 г. града е резиденция на българския кан Аспарух. Това показва че в града са живяли много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.

 

        След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год сл.н.е. славяните го превземат и населяват. Доста по-късно, през 827 год българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своето канство. Само 50 години след това, през 878 год се явява първото чисто славянско наименование на града – Белград. Това означава, че в продължение на двеста години славяните не го назовават така, но само кратко време след появата на българите в него те го кръщават БЯЛ ГРАД. Унгарците в миналото и днес наричат този град  Nándorfehérvár (Нандор фехер-вар), което буквално значи ‘Български бял град’ от унгарскато наименование ‘нандор’ на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. “Българска Бяла”.

 

        Друг пример за свързване на етнонима ‘българи’ с ‘бял’ е древният илирийски, и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. След неговото превземане от Борис I (около 860 г.) този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко имена: Пулхериуполис, Булгароград [Серж Мете. История на албанците. Изд. Рива, 2007, с. 174], Бялград, Белиград, Велиград, Велика, Велеград. Първото име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Бялград. От своя страна, славянското Бялград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до “Български град”, ако ‘Български’ се преведе като БЯЛ. От всички изброени наименования на града може да се заключи, че “Български” може да означава ‘бял, красив, велик, голям’. На съвременен албански градът се нарича Берат, производно от албанската дума bardh- бял. Албанската дума bardh е много близка с праиндоевропейската дума bherэg – ‘бял, блестящ’, но без трансформацията р – л.

 

         Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. По време на българските канове той се е наричал Българ-град, в последствие Бълград [4]. Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като ‘белия град на династията Дуло’[4]. Забележете, че и в този случай първата дума ‘бълг’ директно се превежда като БЯЛ.  

 

         Към този списък трябва да се добави и граничния град Сяр (Сер, Серес), в днешна Северна Гърция. От установяването на Куберовите българи до Междусъюзническата война през 1913 г. този град е населен предимно с българи и носи българско име. В 1913 г. гръцките войски опожаряват града и прогонват населението му. От античността до идването на Куберовите българи, този град носи названието Сике. През VII-ми век Куберовите прабългари го преименуват на Серес, Сяр или Сер [Петър Петров. Образуване на българската държава. Наука и изкуство. София. 1981, с. 326-327]. В периода VIII – XI-ти век, в града и околността  живее многобройно население от прабългари, които оставят много рисунки и надписи по скалите на околната планина Пангей. В 1971 год. гръцкият историк Н. К. Муцопулос открива и публикува тези графити. Те са почти идентични с графичните изображения от Плиска, Преслав и други раннобългарски селища. Обща е техниката на изработване, застъпваните сюжети са почти еднакви с тези от Североизточна България – изображения на елени и други диви животни, ловни сцени, рунни знаци, рисунки на кръстове и други слънчеви символи и др. [Д. Овчаров. Нови данни за ранното присъствие на българите в околностите на Солун (VIII - X-ти век), Родопски сборник, т. 5, София, 1981; Д. Овчаров, Куберовите прабългари, в. Плиска-Мадара-Преслав, бр. 6 от 14 май 1980 г., с. 12]. Поразителна е приликата на една човешка фигура с добре познатата фигура  върху керемида от Мадара, известна с погрешното си название „фигура на шаман“ (всъщност, прабългарите не са имали сибирски свещенослужители – шамани, а колобри). Названието Сяр, Серес на български

 

 

 

 

 

 

 

И така нека започнем да сравняваме знамената:

 

1.БЪЛГАРИЯ - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

 

 

2.ТАРАРСТАН(ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ) - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

 

 

(ИДЕЛ-УРАЛ)

 

 

- 2.1.КАЗАН – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

 

(Столица на волжките българи след разрушаването от татарите на Биляр и Болгар)

 

3.ИТАЛИЯ – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

(българите на Алцек отиват в Италия)

 

4.УНГАРИЯ – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

 

         (Създателя на Унгария[Оногурия] – кан АРПАД е син на кан АЛМУШ от рода Дуло, кан на ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ. След приемането на исляма в ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ кан АРПАД начело на маджарите и част от българските племена отива в панония. В панония и трансилвания са останали и част от българите на Кубер. Името на унгарската етническа група СЕКЕИ живеещи в унгария, сърбия и румъния се сързва с прабългарската група ЕСЕГЕЛ)

 

5.ЧЕЧНЯ – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Чечня се намира при едни от най-ранните български градове между Каспийско и Черно море – Балкар-балк и Балх на територията на Стара Велика България)

 

 

6.БЕЛАРУС - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

        (Името на Беларус е свързано с думата БЯЛ! Много от българските градове в Стара Велика БЪЛГАРИЯ и Дунавска БЪЛГАРИЯ са наричани БЪЛГРАД, тоест град на българите. При славяните името Бълград преминава в Белград и Белгород, като връзката на БЪЛГ с цвета БЯЛ я има и при градовете БЕРАТ(Албания) и АЛБА ЮЛИЯ(Румъния), които дълго са били български градове през средновековието. От друга страна град Киев(Аскел, Бащу) който е първата руска столица, е създаден по времето на Стара Велика България и месното му население е било хуно-българско. От там кан Сам-бат брат на Кубрат е съуправлявал областите Дулоба и Само.

 

7.БУХАРА - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

(Бухара е област в Узбекистан населена с таджики намираща се на териториите на Балхара/Бактрия)

 

8.ТАДЖИКИСТАН - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

 

(Таджикистан се намира на териториите на Балхара/Бактрия. Таджиките имат ирански произход и език)

 

9.ИРАН - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

(Иран е наследник на персийските държави)

 

10.КЮРДИСТАН - БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

(Ирано езичен народ с ирански произход)

 

11.ПЕРСИЯ – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

 

 

(Един от Арийските народи населяващи областта Ариана)

 

 

 

12.УЕЛС – БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО

 

 

        (Дракона идва от знамената на САРМАТИТЕ воюващи в редиците на римската армия в Англия. Предполага се че Ланселот и войниците му от легендата за Крал Артур са Сармати)

 

          Заключенията за това уникално съвпадение на цветовете в знамената всеки може сам да си направи!!!

 

 

       Знамената на УЕЛС и КАЗАН са УНИКАЛНО ЕДНАКВИ!!!! БЯЛО И ЗЕЛЕНО с дракон с ЧЕРВЕНИ крила!!! И това е защото са знамена на САРМАТИ-БЪЛГАРИ!!! А това е златен дракон със Скито-Сарматски произход!!!

 

 


А накрая да направим и малко сравнение на гербовете на БЪЛГАРИЯ, ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ(Татарстан), ТАДЖИКИСТАН и ИРАН:

1. БЪЛГАРИЯ – три ЛЪВА

 2. ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ – един ЛЪВ

3. ТАДЖИКИСТАН – един ЛЪВ

 4. ИРАН/ПЕРСИЯ – един ЛЪВ

 

 

         КАШАН — город на правом берегу реки Кама в ВОЛЖКОЙ БУЛГАРИИ с XII века, столица Кашанского княжества в XIII веке. Разрушен сначала нижегородскими ушкуйниками в 1391 и окончательно — войсками московского князя Василия Дмитриевича в 1399.

 

        КАШАН (перс. کاشان) — город в Иране, в остане Исфахан. Центр одноимённого шахристана. Население 201,4 тыс. жителеей (1997). Железнодорожная станция на линии Тегеран — Бам.

            Крупный центр художественных промыслов, развит туризм. Имеются университет и медицинский институт.

         Многочисленные памятники архитектуры: мечеть Мейдан (1224, перестроена в 1463), минарет Зейноддин (1073), мавзолей имамзаде Хабиб ибн Муса (1269) с гробницей шаха Аббаса I (1629), а также несколько двоцов аристократии XIX века (ныне музеи).

 

         КУШАНСКО ЦАРСТВО (кит. 貴霜王朝, Гуйшуан, I — III века н. э.) — древнее государство на территории современной Средней Азии, Афганистана, Пакистана, Северной Индии, период расцвета приходится на 105—250 годы н. э. Основным ядром Кушанского государства первоначально была территория Бактрии/БАЛХАРА.

 

            КАШАНСКОЕ КНЯЖЕСТВО — булгарское княжество в 13-15 вв. на территории бывшей Волжской Булгарии после её захвата монголами. В качестве вассального владения входило в состав Золотой Орды. Столица — город Кашан, затем (после разрушения Кашана ушкуйниками) — Булгар-аль-Джадид (Иске-Казань).

 

         КИШИНЕВ – столица на Молдова. Наблизо до нея в днешна Украйна се е намирал българския град КАШАН в пределите на Стара Велика България при кан Кубрат и бащаму кан Албури Аспар Аскал(593-602 г.), а също така и още по рано при пра–пра-пра дядото на кан Кубрат – кан Джураш Масгут (489-505г.)

 

          (Близо до град Кашан пък е била една от столиците на хуно-българската империя – град АСКЕЛ (името на дядото на кан Кубрат), който по късно (явно когато умира кан Аскал) започва да се нарича град БАЩУ, което е много близко до българската дума БАЩА. От този град Аскел(Бащу) брата на кан Кубрат – кан Самбат управлява областите Дулоба и Само. По късно град Бащу става град Киев първата столица на русите.)

 

          КАЗАН – е основан през 10 век от волжските българи като укрепление по тяхната гарница с фино-угърските племена (мари, удмурти). През 11-12 век се превръща в търговски център на търговския път, свързващ Северна Европа с Близкия Изток. След превземането на Болгар и Биляр от монголите през 13 век, много техни жители се преселват в Казан, който става център на държава, зависима от Златната орда. По това време градът става известен като Булгар ал-Джадид („Новия Болгар“).

          Градския пазар Таш Аяк се превръща в голямо търговско средище, а крепостта е реконструирана и разширена.

        Город в Российской Федерации, столица республики Татарстан, порт на Волге. Согласно официальной версии, базирующейся на последних археологических данных, город был основан в 1005 волжскими булгарами. Первое упоминание в русских летописях в 1177. Крупным городом Казань стала со второй половины 13в.

 

          КАЗАНСКО ХАНСТВО – държава в Средното Поволжие (1438-1552), образувана в резултат на разпадането на Златната орда на земите на Волжка България. Главен град на ханството е Казан. След походите на Иван Грозни 1547-1552 и превземането на Казан през 1552 от московските войски, ханството е анексирано от Русия.

 

         КАЗАНЛЪК – е град в Бугариа сместен во подножјето на Стара планина. Познат е како град на сликарите и розите. Тоj е индустриски центар и главен град на Розовата долина. Розата спаѓа меѓу значајните култури, коjа се користи како суровина во козметиката. Казанлък e най-големият необластен град в България, втори по големина в Област Стара Загора и десети по големина икономически център.

 

          И да добавя още малко по темата БЯЛО, ЗЕЛЕНО, ЧЕРВЕНО – Мартениците закиччени на раззеленените дървета!!!

 


            Та значи според мен българите не само са наследници на хунската империя, а българите са самите хуни!!! Накрая ще кажа защо са ги наричали хуни!!!

            Факт е, че водача на хуните когато са най-силни в Европа е Атила , който е от рода Дуло, както българските канове!!!

 

          Основната теория за Хунската империя е, че тя е била съставена от много народи, които хуните са побеждавали или привличали по пътя си! Името хуни се свързва с народа Хунун, който се е намирал в земите над китай, като при придвижването му на запад побеждавайки и привличайки други народи се е формирал хунския племенен съюз нападнал римската империя. Факт е обаче че когато хунската империя се разпада наименованието хуни изчезва, което според мен говори за това, че името ХУНИ не е било име на някой народ, а е било събирателно название на група от народи, и когато тези народи са почнали да воюват помежду си са започнали да ги наричат с истинските им имена – българи, славяни, маджари и т.н.!!!

 

              В хронологичен ред земите между Каспийско море, Черно море и Кавказ първоначално още от създаванерто на римската империя са населени от скити и сармати. След това идват хуните, а скитите и сарматите изчезват незнайно къде. След разпадането на хунската империя на това място незнайно от къде се появяват славяните и българите!!!

 

         Скитите и сарматите са сродни народи и по намерените артефакти се причисляват към иранските народи!

 

        

 

     При скитите е имало разделение на касти. Имало е царствени скити. Това са били сарматите, и те са били „гражданите“, „строителите“ и „армията“ на скитските народи.

           Подобно разделение има и след време при българите и славяните!

 

За мен е много логично следното твърдение СЛАВЯНИ=СКИТИ и САРМАТИ=БЪЛГАРИ.

           И ето на тези няколко карти е дадена европейска сатматия, и скития а след това на мястото на европейска сарматия или скития се появяват славяните, а на мястото на азиатска сарматия се появяват Българите

 


Според мен събитията са се случили така:

 

         Част от българските племена напускат старната Балхара/Бактрия намираща се между планините Памир и Хиндокуш, като причина за това са честите нападения на тюркските и монголски племена от северо-изток.

           При движението си към Европа са се движили по така наречения северен път на коприната, който тръгва от китай минава северно от хималайте, през градовете Балх, Самарканд, над Каспийско море, над Черно море и свършва в Европа. Достигайки до Черно море те се установат там и се сливат и асимилират намиращото там се сродно на тях сарматско и скитско население. Армията на българите продължава по натам и се установява в панонската низина, като от там започва атаките си към Рим, като римляните ги наричат хуни!!! (на края ще дам предположение защо са ги нарекли така). По пътя на това преселение заедно с българите са се движели и други народи, които са приемали българския род Дуло за водачи и царе, което е нормално, тъй като българите по онова време са били царски или управляващ народ в кастовата система на Балхара, а град Балх в различни хроники е наричан града на хилядата царе.

 

       За изясняване на сарматския произход на българите ще дам няколко общи неща между българите и сарматите.

            В български и сарматски гробове са намирани много хора с изкуствено деформирани черепи.

         И българите и сарматите са се славели с мощната си тежка конница.

               Намерените български и сарматски златни съкровища и обикновенни находки са сходни.

 

           Първата българска азбука – Глаголицата, за която още се спори от къде е произлязла има много общи букви със сарматските тагми.

 

 

А това са пра български знаци намирани в Дунавска и Стара велика България:


 

И сарматски тагми:

 

 


 

Българеските оръжия и доспехи са идентични с скитските и сарматските. Много са им общи и знамената – конска опашка на копие!!!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И най вече земята на която живеят е една и съща!

 

           В този ред на мисли ще спомена и едно друго мое заключение: Езикът ни е СКИТО-САРМАТСКИ = СЛАВЯНО-БЪЛГАРСКИ = СТАРОБЪЛГАРСКИ = ЦЪРКОВНОСЛАВЯНСКИ!!!

 

 

 

 

А сега ще отговоря защо са ни наричали хуни!!!

        Тъй като и историците спорят още дали хуните са онова племе Хунун над китай, то да приемем, че те не са този народ! Тогава да помислим от къде идва името Хуни!!!

          Знаем, че Хуните са били известни основно като конен народ. Това е било известно и за българите!!! Та се запитах при тези конни народи какво е било името на това от което е зависел живота им – КОНЯ!

             Логично е името на коня да се запази в езика на един конен народ какъвто е бил българския, дори и при сливането си с друг народ – славяните.

             Името КОН се използва само от славяните!!!(при руснаците се използва и Лошад) Факта, че използваме една и съща дума според мен е още една от връзките на българите и славяните по линията скити-сармати! Като при това в българския език няма друга дума за коня, както е при други думи за които се използват две или три названия (къща-дом, татко-баща)

            И сега започвам да правя асоциации! Знае се, че титлата на владетелите на българите е била КАНАСУБИГИ или КАНА-СУБИГИ, като се използва и названието КАН, което е близко до титла ХАН. КАН и ХАН са много близки в звуково отношение и това се забелязва ако се изговорят КХАН!!! Ако прехвърлим този преход – К-КХ-Х към думата КОН се получева следното – КОН=КХОН=ХОН!!!!! И от тук може би произлиза и името на хуните – КОНЕ=КХОНЕ=ХОНЕ=КХОНИ=КХУНИ=ХУНИ – КОННИЦИ!!!

           И така са ни наричали Римляните, защото те са виждали и са се страхували най-вече българската конница, а центъра на българските земи е бил на изток между Каспийско и Черно море!


          Народите възникват по два начина – смесване на две или повече народностни групи или разделяне на един народ на два или повече по малки!!!

            Като примери за първия начин ще дам България и Франция. За България от официалната история сме учили, че се е образувала от сливането на прабългари, славяни и траки! А Франция, е образувана с сливането на галите и германското племе Франки!

            Пример за разделяне една държава, от която се образуват няколко други е разпадането на Стара Велика България, от която се образуват Дунавска България и Волжка България!!! Или други примери – Северна и Южна Корея, Источна и Западна Германия, Индия и Пакистан!!!

 

А за българите смятам, че така е станало!

 

           Първо българите са се обособили като народ с това наименование около град Балх, като това е станало най-вероятно след смесването на няколко староирански народа, като тази общнст е създала кастова система при която е имало голямо разграничаване на хората живеещи в града и хората извън него!!! Тази кастова система по-късно се пренася в индия от една част от българите и е в сила и сега!!!

          На по късен етап от историята част от българите поради ред причини се местят между каспийско и черно море и там се смесват с местните скитски и сарматски племена, с които са сродни!!! Следващият етап е разделянето на Стара Велика България на няколко части! След това образуването на днешна България от смесването на българи, славяни и вероятно траки! И накрая Разделянето на България на две за периода 1877-2007г. с образуване на днешна България и Македония.

 

          През целия този път в българския етнос се вливат и много малки тюркски, урго-фински племена и други племена!!!

 

Ще спомена няколко факта относно тюрките!!!

         Куманите и Печенезите са тюркски племена с които първоначално България воюва, а в последствие асимилира! И ги асимилира не защото и българите са били тюрки, а защото България е имала изгода от това!!! Основно са ползвали леката конница която са имали куманите и печенезите. По същия начин Византия пуска българите в териториите под дунава, но след това губи от нас и завземаме балканския п-ов!!!

 

          Други тюркски народи близки до българите са Чувашите и Балкарците!

 

          За Чувашите се знае че са били част от Волжка България, като те не приемат исляма, когато това става в останалата част от Волжка България! Но в момента има спорове дали езика им е тюркски, защото се отличава много от тюркския в татарстан. Ние имаме една дума – ЧУВАШ(ЧУВАМ), която се използва както в смисъл слухово възприятие, така и в смисъл ПАЗЯ или ОТГЛЕЖДАМ (животни или дете)!!!

           Според мен такива са били и Чувашите едно време в Волжка България урго-финско племе което българите са използвали за охрана на границите или на добитък!

           За Българите от Волжка България(Татарстан, Русия) е било много лесно да приемат тюркския език на татарите, първо защото са били мюсолмани и са били северния център (малката мека) на мюсолманите, и второ защото са победени от татарите и Казан е бил дълго време резиденция на татарската орда.

 

          Балкарците говорят на тюркски език и се смята че са остатъци от Стара Велика България, но В Карачево-Черкезия и Кабардино-Балкария Карачевците и Балкарците си викат АЛАНИ!!! А аланите са скитски народи, които са били в периферията както на сарматите, така и в състава на Стара Велика България!!!

 

         Маджарите, които са урго-финско племе населяващо териториите источно от Волжка България. След приемането на исляма в Волжка България (895 г) кан АРПАД (син на кан АЛМУШ от рода Дуло, кан на Волжка България) наначело на част от българите неприели исляма и маджарите отива в панония и създава Унгария.

 


 

        „Абеста“-свещенната книга на зороастризма(парсизма) .Написана е на език сроден между източноиранския и западноиранския вероятно в периода IX-VI в.пр.хр.Данните записани в тази своеобразна библия се потвърждават и от неясните сведения на древногръцкине автори.Става на въпрос за съществуването в периода IX-VI в.пр.хр на значителни политически обединения на иранците,обитаващи Южна Средна Азия, поречията на Амударя и Сърдаря ,крайбрежието на Каспийско и Аралско море,както и днешен югозападен Афганистан.Предполага се ,че тези обединения са от типа на древногръцките полиси .

 

          Според „Абеста“ в IX в.пр.хр. се слагат основите на племенен съюз от градове и общини,наречен Ариашаяна.Тя обхващала поречията на реките Теджен Герумд и Мургаб, и Амударя.Нейният създател Кавата,произхождал от Дрангиана (днешен Южен Афганистан).По късно Ариашаяна е завладяна от вожда на САКИТЕ-ТУРИ Франарасеян, който е бил убит от потомъка на Кавата-Хусрава.Последният е живял десет поколения преди Александър Македонски т.е. в VII в.пр.Хр.

 

          Саките-тури описани в „Абеста“ като „турите с бързите коне“ ,са наричани в персийските източници-Саки, в китайските -Юеджи, а в гръцките -СКИТИ.Според легендата те произлизат от Тура-един от синовете на легендарния прародител на иранците Треатон.Турите се разделят на два клона:единия остава в областта Гур(територия между Аралско,Каспийско море и р.Амударя), а другия се изселва на изток от Согдиана,Бактрия и Памир

 

 

          Balkh is one of the oldest cities of the region and is considered to be the first city to which the Indo-European-speaking Aryan tribes moved from the North of Amu Darya, approximately between 2000 – 1500 BCE. [1] The Arabs called it Ummul-Belaad or Mother of Cities due to its oldness and antiquity[2].

        The changing climate has led to desertification since antiquity, when the region was very fertile. The antiquity and greatness of the place are recognized by the native populations, who speak of it as the Mother of Cities and the birth place of Zoroaster at Balkh and also believed by Zoroastrians that he is buried there.[3] Its foundation is mythically ascribed to Kaiomurs, the Persian Romulus; and it is at least certain that, at a very early date, it was the rival of Ecbatana, Nineveh and Babylon. There is a long-standing tradition that an ancient shrine of Anahita was to be found here, a temple so rich it invited plunder.

           For a long time the city and country was the central seat of the Zoroastrian religion, the founder of which, Zoroaster, died within the walls, according to the Persian poet Firdousi. Armenian sources state that the Parthian Arsac established his capital here. Some scholars believe that a number of mythological rulers of ancient Iran e.g. some kings of Kavi Dynasty (or Kayanian in Persian) were historically local rulers of an area centerd around Balkh.

 

 

         КАНАСУБИГИ е българска титла изписана на каменни плочи в българия и в гръцки и римски хроники! Тази дума е написана на български език с гръцки букви! Като се отчете факта че в гръцката и латинската азбуки звука Ъ не може да бъде изписан се предполага, че на български титлата е звучала – КЪНАСУБИГИ!!!

 

1.КЪНА-СУБИГИ изговаряно от римляните:

 

КЪНА = КАНА = КАН = КХАНА = КХАН = ХАН!!!

 

2. КЪНАС-УБИГИ изговаряно от славяните:

 

КЪНАС = КАНЯС = КНЯЗ!!!

 

 

 

 

 

 

        „Ако се вгледаме в най-старите летописи, които описват държавите и градовета край планината Имеон , ще открием в тях и други български следи.Например в град Бухара-един от най-старите градове в района-владетелят дори до 628г. се е наричал КАНА-дума,която представлява пряко подобие на древнобългарската титла КАНА,спомената по-горе.В съседните с Бухара Самарканд и Маймург владетелите са носили според китайските източници титлата ШУБИ,или ФУБИ ,зад която се крие най-вероятно древният български епитет СУБИГИ, а във владението Илек ,разположено на изток от Бухара,е царувал владетел с име Спас и с титлата ТЕГИН, напомняща българската дума ТИКИН от сложното звание КАНАР-ТИКИН ,което е носел наследникът на българският престол. “

- цитат от книгата на проф.П.Добрев – „Сега за древните Българи.Прародина и странствония“

Източници:

http://s155239215.onlinehome.us/turkic/70_Dateline/71_Huns/HunKhansEn.htm

http://s155239215.onlinehome.us/turkic/btn_GeographyMaps/MapsBulgaria500ADEn.htm

http://s155239215.onlinehome.us/turkic/btn_GeographyMaps/AD%20650%20Kubrat%20Bulgaria.jpg

Виж оценките
Оцени тази статия

Едмон Дантес
затвори Име: Едмон Дантес
Email: info@prosvetise.com
Сайт: http://www.prosvetise.com
За автора: Месторождение: град Добрич Местопребиваване: София Дата на раждане: 15.04.1988 Образование: Средно - Езикова гимназия "Гео Милев" - профил английски език; Висше - УНСС, специалност "Маркетинг" Любими цитати: "За лудите ! Различните ! Бунтарите ! Непримиримите ! Тези, които виждат нещата по различен начин ! Те не са любители на правилата и не се прекланят пред статуквото! Можете да ги цитирате, да не се съгласите с тях, да ги величаете, или да ги хулите! Но единственото нещо, което не можете да направите е да ги игнорирате! Защото те променят нещата. Те тласкат човешката раса напред! И някои може да ги мислят за луди, но ние ги намираме за гениални ! Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят!“ Джак Керуак Хобита: Колекциониран и препрочитане на книги; Кино; История; Литература и НаукаОще от автора (1686)

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Copyright Просветисе.Бг © 2012 BPG Group. Всички права запазени

Еволюция в знанието