ТАЙНИТЕ ПОДЗЕМИЯ НА БЪЛГАРИЯ: „Манастирът и Морските карти“ oт МИЛАН А. МИЛАНОВ – част 1
A- A+
Публикувано на април 22nd, 2012

В ПАМЕТ НА СТЕФАНКА МИРЧЕВА И ВЕСА МАРКОВА

С БЛАГОДАРНОСТ НА МИТКО МИТЕВ

МАНАСТИРЪТ

       Преди час валя дъжд и по наскоро ремонтираното шосе личаха мокри петна, които бързо съхнеха, трептейки прозрачни над асфалта. Дърветата изглеждаха по-зелени и свежи, с блестящите капчици по листата. Чувах гумите на колата да свистят равномерно под мен, през сваленото стъкло нахлуваше мирис на горски цветя. С интерес наблюдавах менящият се пейзаж, изпълнен със сенчести дървета и зелени поляни. Погледнах часовника, оставаха още два часа път до манастира, за където пътувах по покана на игумена му Гавраил. Познавах игумена още от дете, когато живеех в малък черноморски град. Тогава той беше монах в някакъв манастир и пътуваше дълго, за да пристигне при нас. Не знаех каква работа е имал по нашия край, наоколо нямаше действащ манастир, но той на всеки два-три месеца ни посещаваше, разговаряше с родителите ми и отделяше много време да се занимава с мен. Този човек ми разказваше легенди за българските князе и царе, за траки, славяни и българи, за Омир, Левски и Ботев. Разказите му се нравеха на родителите ми, които поощряваха учения човек да ме възпитава в дух на патриотизъм. Баба бе силно вярваща и с нейна благословия монахът ме за­познаваше с православната вяра. Знаех добре историята на България, познавах родословието на българските ханове, на цар Борис-Михаил, на царете ни, и можех да опиша какви територии сме владели и какви са ни границите днес. Чичо Гавраил, така го наричах тогава, ме научи да чета и пиша на глаголица, а черковнославянските книги не представляваха трудност за разчитане. През летните ваканции ме вземаше от къщи и заедно бродехме по планините. За мен това са най-щастливите дни, прекарани на открито с чичо Гавраил. Той ме учеше да се ориентирам по звездите, показваше лековити бил­ки, назоваваше имената на дърветата, караше ме да запаметявам характерни местности, казваше че един ден тези знания ще са ми нужни. Давах си сметка, че всеки излет с него е съзнателен урок, подготовка за едно неизвестно бъдеще. Години преди да се дипломирам чичо Гавраил ме научи да разчитам знаци, изсечени върху камъните, ползвани от хайдутите и най-вече от хората на Вълчан Войвода. Знаех, не трябва да споделям с никого, че ме подготвя да наследя нещо тайно, пазено от него, и се стараех да не го разочаровам. Искрено казано, малко време оставаше да обръщам внимание на момичетата, а бях твърде млад и сантиментален, за да се откажа от любовта. Той разбираше младежките ми пориви, оставяше ме известно време да се виждам с момичето, което по-късно стана моя съпруга, и отново ме запленяваше с тайнствата на вековете, които ме влечеха с непреодолима сила. Човек с продълговато лице от което гледаха зелени очи, чичо Гавраил притежаваше не само физическа сила, но от него се излъчваше и друга, духовна. Имаше необикновено силен характер, можеше да бъде тих и благ, но можеше да стане суров, да принуди с думи човек да му се подчини и да изпълни заповедите му. Едва ли някога щях да проумея, че добродушният монах притежава толкова твърд характер, ако едно лято при прехода от Стара планина към Средна гора на пътя ни не бяха застанали четирима въоръжени бандити. Стояхме на тясна планинска пътечка, обградени от въоръжени с пистолети лица, нахлузили на глави черни дамски чорапи. Чертите на лицата им изглеждаха гротескни, думите звучаха приглушено през найлоновите чорапи. Не можеше и дума да става за съпротива. Бяха ни изненадали и трябваше да се разделим с малкото пари, които носехме. Дали след това нямаше да ни убият? Не, нямаше, иначе защо щяха да крият лицата? Вдигнахме ръце и зачакахме. Нападателите бавно се придвижиха към нас. Първите двама се приближиха до игумена и нещо се случи с тях. Не видях никакво движение от страна на чичо Гавраил и не чух никакъв глас, но те застинаха с насочените оръжия към него и сякаш сраснаха със земята. Видях как той се обърна към другите двама нападатели и закова поглед в тях. Загледах се в очите му и се изненадах от странния блясък който излъчваха. Стоях с все още вдигнати ръце, обърнат към бандитите, когато в главата ми като тътен прозвуча заповедническия му глас, нареждащ на нападателите: „Никакви движения! Останете така, както сте!“. И те замръзнаха с насочени пистолети към нас. Приличаха на статуи. За втори път видях зеления блясък в очите и без да чуя гласа му тръгнах към вкаменените престъпници да взема оръжията им. И в същото време можех да се закълна, че съвсем ясно чух, как монахът нареди да отида и да взема оръжията от вдървените им ръце. Вече знаех, чичо Гавраил владее хипноза. Извихме и завързахме с мъка вдървените ръце на престъпниците зад гърба им, смъкнахме нахлузените чорапи от главите им. Оказаха се младежи от близкото село. Когато се връщахме нагоре по тесните планински пътечки попитах чичо Гавраил защо до сега не ми е казал, че владее тази сила.

-   Защото това е насилие над личността – отвърна той. – Внушението е непозволено действие, заробващо човека. Все едно, че в тялото на дадения субект се е вселила друга личност, която иска да се изпълнят нейните желания. А те могат да бъдат много, много лоши …

-  Ако хипнотизаторът е добър човек?

-   Все едно. Внушението е насилие, независимо под каква форма то е използвано.

Възразих:

-   Лекарите използват хипнозата, за да лекуват и дори оперират без упойка.

-   Това е принудителна хипноза, използвана за кратко време, за постигане на даден ефект. Както се случи преди час с нас. Трябваше да се ликвидира опасна ситуация.

Замислих се над казаното. Исках да попитам дали ще се съгласи…

-   Да те науча да владееш хипноза? – Гласът прекъсна мислите ми. Погледнах изненадан.

Да, чух гласа му, без да си е отворил устата. Той се засмя и поклати глава успокоително:

-    Исках да демонстрирам вмешателството в чуждите мисли. Неприятно е, нали? По този начин хипнотизаторът може да разполага с мислите и поведението на потърпевшия. Знам, искаш да владееш това изкуство. Мога да кажа, то е заложено в теб. Ще дойде време и за това начинание. Рано е още…

     Вървеше пред мен, облечен в туристически екип със зелена раница на гърба, стъпваше безшумно върху каменистата пътека. Аз съм почти колкото него на ръст, здрав физически, но по никакъв начин не можех да се сравня с монаха. Освен, че ме превъзхождаше физически и психически, притежаваше богата ерудиция, завидна интелигентност и невероятен ум. Помня, как веднъж се изрази за качествата на човек в йерархията: „Умният управител се обгражда с по-умни от него служители, за да му дават съвети. Глупавият управляващ се обгражда с по-глупави от него служители, за да го ласкаят. Където има умен управител има и успехи.“

      Радвах се, че имам учител като него, а знанията които притежавах, дължах на необяснимото му внимание и грижа към мен. Единственият път, когато се спречкахме бе при завършване на медицинското ми образование. Вместо да стана практикуващ лекар, изявих желание да постъпя на работа в МВР, и то не като лекар, а като оперативен работник в криминалната полиция.

    Поспорихме дълго с монаха Гавраил, преценихме всичко „за“ и „против“ постъпването на служба в МВР и мислех, че ще остане непреклонен в решението си, когато забелязах познатата усмивка бавно да се разлива по устните и чух да ме благославя за новото поприще…

     С постъпване на работа в МВР веднага ме изпратиха на полицейска школа, от която се завърнах в управлението след шест месеца. Научил най-общи неща от занаята, се втурнах да прочиствам мръсните води на престъпността и едва не си счупих главата .Трябва да призная, работата на оперативния работник по криминална линия не е професия за завиждане, нито обградена с ореола на при­знателността .Тежка професия, непрекъснато изискваща справяне с невероятни ситуации, излагане живота си на опасност, нямаща нищо общо с великолепните образи на безстрашните детективи, на невероятните филмови герои. Професия, която учи да обръщаш внимание на факти и събития, които другите обикновено подминават. И още нещо, професията приучва да притежаваш имунитет против стреса във всякакви, неочаквани изненади. През време на служенето в органите на вътрешните работи се роди синът ми, а игумен Гавраил го кръсти в Рилската обител.

      Преминаха десет напрегнати години в МВР, след което напуснах, извадих лиценз, открих детективско бюро, получих разрешение да нося оръжие и станах частен детектив.

         Трябва да спомена, медицинските познания ми бяха полезни в оперативната работа. При тежки престъпления давах първа медицинска помощ на пострадалите, преди да пристигне съдебния лекар и бърза помощ, с което имах предимство да работя „по горещи следи“. И макар, да не практикувах като лекар, редовно купувах книги с най-новите медицински проучвания. Стараех се да не изоставам от новостите по света и понякога си позволявах да лекувам колеги от отдела и то предимно с билки, които познавах добре, благодарение на моя учител.

-    Ако беше станал доктор, щеше да си добър лечител – напомняше ми той. – Но ти предпочете да помагаш на хората по друг начин и това е добро. Всеки придобит опит е знание… Духът се обогатява. Знаеш ли, душата на човека расте до тридесет и три години?

-   Не знаех. А после? После какво става с безсмъртната душа?

-    Остава на тридесет и три години. Не расте, не старее, не умира. Но тъжи, страда и се радва. Душата приема физическите и психическите болки, ликува когато оби­ча. Страхът я сковава, любовта я облагородява. Велико нещо е душата. Тя е частица от всемирната душа…

      Мислех си, колко много време е нужно да науча онова, което знаеше игуменът. Спомням си, веднъж споделих това разсъждение с него, а той се засмя и отвърна:

-    Нищожно е знанието което притежавам. Непрекъснато чета и се уча. Човек притежава знания в дадена област и един от законите за прераждането е – да го направи съпричастен и вещ в природните закони.

        В края на шосето зад мен се появи моторист и бързо започна да нараства в огледалото за обратно виждане. С черен шлем на главата, необикновено широк и неха-рактерен, накара ме да се загледам продължително в него. След секунда установих, зад моториста седи още един, носещ също черен шлем, с черно предпазно стъкло. Шофирах с осемдесет километра в час, а мотористите бързо ме настигаха, което означаваше, че карат с не по-малко от сто. Изпитах лека възбуда от препускащите зад мен мъже. На този запустял път към манастира не пътуваха много коли и мотори, и се приготвих за срещата. Извадих пистолет марка „Макаров“, заредих и зачаках приближаващите мотористи. Не знаех какви са и бях длъжен да се приготвя. Шофирах и внимателно ги следях, докато се изравниха с мен. Ръцете на водача са поставени върху ръчките на „Хонда“-та, а возещият се зад него го е прегърнал през кръста с две ръце. Да, интересуват ме ръцете и на двамата, и цялото ми внимание се съсредоточи именно там. Едно тяхно движение можеше да означава много… За секунда можеха да извадят скрито оръжие и да стрелят. Обирите по пътищата у нас са изключителна рядкост, но съм длъжен да се подготвя. Шофирах с лявата ръка, в дясната вече стисках пистолета и знаех, стрелям ли, няма да е напразно. Ето, мотористите се изравняват с колата, за миг обръщат невидимите лица скрити под черните стъкла на каските към мен и водачът неочаквано вдига дясната ръка. В ръката не държи пистолет, просто маха за поздрав. И возещият се зад него също вдига ръка и маха за поздрав и мигом профучават край мен. Не се отпускам. Това все още не означава нищо. Можеха просто да огледат колата, да се уверят кой пътува в нея и дали заслужава да извършат нападението. Професията ме е приучила да бъда винаги нащрек, спуснах предпазителя на пистолета и продължих пътуването без да намалявам бдителността. Пътят се оказа чист, от мотористите няма и следа, и след половин час завих нагоре по коларската отбивка към манастира.

         В далечината се очерта скален масив, в който се е сгушил древният манастир.“Ланд Ровер“-а се клатушка по стръмнината и ръмжи, ала тая чудесна кола не ме подвежда и гълта метър след метър, докато изскокна рязко на поляна в дъното на която се бялна манастира. Никога не бях идвал в обителта „Света троица“, а пътуването до него не е леко. Два часа и половина път и то нелек, го деляха от най-близкия град. Скрит високо, горе в планината, построен във вътрешния двор на стара крепост, манастирът се е запазил благодарение на ревностните монаси, които с много труд възстановили срутените и обгорени стени на черквата, съсипани от османските завоеватели, владели петстотин години българската държава. Изключих двигателя, включих за всеки случай алармената система на колата, пъхнах пистолета под ризата, притиснат добре от колана на панталона и излязох от колата. Признавам изненадата си от посрещачите. Пред мен стояха двамата мотористи, държащи в ръце черни шлемове, а до тях се усмихваше добродушно игумен Гавраил. Пристъпих напред, наведох се да целуна ръката му, но той не позволи. Разтвори обятия и ме прегърна сърдечно.

-    Добре дошъл, Михаиле… Изглеждаш добре – и се засмя радостно, с онзи приятен гърлен смях, който познавах от младини.

-    Добре заварил, игумен Гавраил – отвърнах с вълнение в гласа и се загледах в зелените му очи. – Радвам се, че съм при теб.

         Не бяхме се виждали шест месеца, а не изглеждаше променен и остарял. Изправен – с прошарени коси и малка брада, обрамчила продълговато лице, облечен в черно расо, той напомня древна библейска личност. Радостта от срещата бе стаена в усмивка, забравил върху устните си:

-    Запознай се с помощниците – посочи мотористите, стоящи до него. – Синове на брат ми. Те са монаси.

- Минаха покрай мен…

         Стиснахме приятелски ръце с братята, те се представиха със светски имена Димитър и Георги. Разбрах, близнаци са и освен тях в манастира прииждали десе­тина души от близко село да помагат в поддръжката на старата сграда. Влязохме през тежка дървена врата с метален обков и се отправихме към двуетажна сграда, където се намираха спалните помещения, готварницата и столовата. До стената на постройката видях „Хонда“ та на близнаците, зорко охранявана от две немски овчарки.

-    Сериозна охрана – посочих кучетата. – Моторът е отличен, бързо набира скорост и е надежден.

-    Доволни сме от него – потвърди Димитър. – Безценен е за този стръмен път.

-    Служи и за пренасяне на продоволствията – добави Георги. – С него пазаруваме. А охраната наистина си я бива… Овчарките ще стоят тук, без да мърдат, докато игумен Гавраил не им разреши да го последват. Те са личната му охрана.

       Щеше ми се да попитам къде им са „продоволствията“ от сегашното им пътуване, защото не видях да носят нещо, но си замълчах. Влязохме в не особено голяма трапезария с продълговата масивна дъбова маса, пейки поставени от двете й страни, излъскани от дългата употреба, които изглеждаха като лакирани.

          Игумен Гавраил седна по средата на дългата скамейка, покани да се настаня срещу него и кимна на братята. Те изчезнаха зад вратата в дъното, и не след дълго се появиха облечени в черни раса, носеха в подноси свежа салата от домати и краставици, бяло овче сирене, стомна с мътеница запотена от топлината, погача хляб, червен пипер и сол. Игумен Гавраил се изправи, изправих се аз и близнаците. Игуменът прочете молитва към Бог, благодари за храната, благослови и ни покани да си хапнем от това що Господ е дал…

           Излязохме от трапезарията и игуменът ме поведе към сградата на белия манастир. Сега имах възможност да огледам обстановката. Около нас се издигаха древни зидове от някогашни постройки, стърчаха колони, тук-там лежаха тежки каменни отломъци изпадали от бойниците. Сред каменните грамади извисяваха снага яки дъбове. Прозрачният въздух, необикновената обстановка и тишина предизвикаха чувство на безкрайно спокойствие; чувствах, че душата ми се радва. Манастирът не ме впечатли. Дълъг около двадесет метра и широк десе­тина, по-скоро напомняше на църковна сграда. Прочел мислите ми, игуменът заговори:

- Според написаното, крепостта датира от времето на траките. После преминава в ръцете на гърците, след това на римляните, на византийците и накрая е разру­шена от турците. Знае се, още през дванадесети век тук е съществувала крепостна църква. Била е опожарена, а духовенството заедно със защитниците на крепостта -посечено. След десетина години църквата е възстановена от местното население, което държало в тайна съществуването й. Поробителите не се интересували от този затънтен планински край, а и нямали никакви стратегически интереси, за да се катерят до никому ненужната разрушена вече крепост. Скритата в планината църква се превърнала в малък манастир с доста богата библиотека и църковна утвар…

Спряхме пред отворена врата на манастира и влязохме вътре.

         От малките прозорчета и купола нахлуваха снопове светлини и осветяваха пода и стените с окачените по гях икони. Дървеният иконостас и притвора изглеждаха вълшебни. Древните майстори са сътворили от орехово дърво чудни плетеници, сред които се открояваха стилизирани листа, гроздове с кехлибарени зърна, птици, библейски сцени за сътворението на света. Фрагментите показваха таланта на неизвестните дърворезбари, сътворили картини от дърво на няколко нива, дълбали дълбоко в сърцето на твърдото орехово дърво. Куполът и част от стените са изографисани с библейски сцени. Цветните стенописи изглеждат сякаш току-що са рисувани, а знаех, че са изработени преди повече от сто години. И то без да бъдат реставрирани. Истинска ценност за манастира са иконите. Рисувани върху дърво те живееха сред храма с неповторимостта на рисунъка, с ярките цветове, с наивитета на сцените. Винаги съм си задавал въпроса защо художниците са ги рисували с подобен на-ивитет и какво са целели да постигнат с това. Познавах що годе иконописните школи у нас, познавах и руската и византийската школа. По начина на изобразяване на дадена икона можеше да се определи времето и школа­та на иконописеца, но нямаше никакво обяснение защо веднъж плащът се рисува зелен, друг път виолетов, трети път червен или син. Знаех как се тълкуват различните цветове, каква е тяхната интерпретация като драперия или дреха, но това не ме задоволяваше. Гледах с възхищение иконите, греещи с цветни образи.

-    От дванадесети век са. Безценни … От тук трудно могат да се откраднат. Виждам, харесват ти – и се зае да ги почиства.

-  Мога да им се любувам с часове.

-    Ти по-добре от мен знаеш, колко безценни икони се изнесоха от страната. Хората продаваха иконите си по два и пет лева на чужденците. Те не знаеха, че изнасят зад граница светиите си. Народ, който продава светиите си, се лишава от тяхната подкрепа. Жалко, какво невежество.

Мълчах. Не знаех за подкрепата от светиите. А колко дълго време общувах с игумена.

-    Радвам се, че на времето не попречих да постъпиш в криминалната полиция. Благодарен съм на теб и колегите ти, които върнаха на църквата безброй откраднати икони, книжнина и църковна утвар … Днес това, което е останало, се краде още по-жестоко. И само една малка част се разкрива и връща при нас. Другото заминава зад граница…

-    Едни от крадците работят по поръчка на ценители колекционери. Обикалят като туристи по църкви и манастири и набелязват иконите, притежаващи ценност и ги поръчват. Плащат им дребни пари за безценни произведения, които завинаги изчезват… Други крадат без да подбират, просто се стараят да изкарат някой лев. Най-неприятно е, че се разраства този вид бизнес – изнасяне на антиквариати. С него се занимават професионалисти…Печалбата от изнесените и продадени извън границата старинни предмети се изчислява на милиони долари. Може би най-доходният бизнес.

-   За съжаление… – игуменът поклати тъжно глава и посочи сребърна кадилница, висяща над притвора. – От времето на цар Борис е – с гордост добави той.

-    Толкова древна? И как се е съхранила до днес?

- Взета е от хранилищата … Е, за това ще поговорим по-късно. Искам да знаеш, не всичко е унищожено през вековете. Които и да са били поробителите на България, не са успели да унищожат безвъзвратно наследството, останало от миналото ни. Вярно, порутени са сградите на църкви и манастири, унищожени са книжнина и църковни утвари, убити са духовниците ни, но някои неща все пак са успели да скрият и опазят. Без тях не би имало минало, не би се запазил ни език, ни вяра.

         Игуменът пожела да се поразходим навън из развалините на древната крепост, обясни, че ще имаме време да разгледам старите църковни книги, намиращи се в манастира.

       Зад малкото плато, на което е построена някогашната крепост, се издигат зъбери на високи каменисти върхове. Защитена от запад, север и юг, с каменната гръд, крепостта единствени е достъпна от източната страна. Височината и стръмнината обаче е преодоляна след едномесечна обсада от османската редовна армия. Героизмът и самоотвержието на защитниците на крепостта е сломена от многобройната войска, от непрекъснатите обстрели на оръдията. Нито един защитник не е оставен жив. Поробителите сринали до основи всичко що се на­мирало на платото, а труповете хвърлили в дълбоката пропаст. След огъня, изпепелил онова що може да гори, специална войскова част преровила за подземни хранилища на манастира, каквото намерили изгорили и унищожили, и като не открили други тайници, взривили останките от крепостта.

    Макар и разхвърлени наоколо старините впечатляват с огромните размери, с блоковете от дялан камък с дебелината на запазилите се крепостни стени. Големи правоъгълници от останалите основи на сгради, показваха казармените помещения, а кръглите постаменти бяха останки от кръгли кули…

        Тук не се е изграждал път, постлан с камъни. Пътят е прокарван върху самите скали и този, който го е проектирал е мислил и за бързото маневриране на тогавашната бойна техника вътре в крепостта. Ширината му е шест метра. Вървя сред развалините и мисля за последните часове на защитниците, за безнадеждността им за спасение, за родолюбието…

-    Със сигурност липсват данни за избитите защитници, нали? – Попитах игумена вървящ до мен. Имах усещане, че и той се е пренесъл в миналото.

-    Напротив, всичко е записано с най-големи подробности – категорично отвърна той. Погледна ме изпитателно и посочи развалините: – Имало е тайни проходи, които не са открити при превземането на крепостта. Там са съхранявали ценните вещи и най-ценното от всичко … писанията.

-  Искаш да кажеш, тайните подземия са известни?

-    Да, и се предават по наследство. Но не по роднинска линия, а по книга.

-    По книга ли? – възкликнах изненадан. – Това означава, някой предварително де е знаел, какво ще се случи и е предсказал бъдещите събития. Някой от рода на Нострадамус?

-    Е, не точно така, както разсъждаваш… В действителност има старинни книги, даващи насока за издирване на наследниците на древните родове…

-    Ако добре те разбирам, допускаш или считаш, че съм някакъв потомък… Това означава, и родителите ми да са потомци и техните… – Замълчах, погледнах очак­вателно да открия по лицето му усмивка или несъгласие, но то не подсказа нищо: -Доколкото знам те по родословие не са известни…

-    Допускаш ли, че след почти двеста години византийско владичество и още петстотин години турско робство, може да се проследят и открият наследниците на царските родове? – попита без да уточни произхода на родителите ми.

-    Не е възможно. Нито теоретически, нито практически. Безкрайно дълъг период от време е.

Вървяхме сред отломките на крепостта, по каменната улица. Огромен дъб, столетник, предлагаше сянка. До ствола е поставена каменна скамейка, на която седнахме. Игуменът облегна гръб на мощното дърво, зарея поглед със задоволство в зелена корона.

-       Трудно е да се допусне – заговори той,- че хро­никьори не са описвали българските родове и събития през вековете. И въпреки това… – замисли се за нещо и продължи: – Да разгледаме рода на цар Борис -Михаил. Борис е имал трима сина Владимир, Гаврил и Симеон и две дъщери -Мария и Ана. Няма да се спирам на всеки един от тях. Ще продължа със сина му цар Симеон и неговите деца…

-    Извинявай, че те прекъсвам. Разбирам какво искаш да кажеш, но нима е възможно всичко това да се запази след безброй жестоки събития, връхлетели нашата страна? Има ли по-нечовешка съдба от съдбата на българския народ? Да бъде поробен петстотин години от народ с друга вяра? И като си помисля какви издевателства са се вършили…

-    Точно заради това е трябвало да се записва всичко. За да има история, да се знае потекло, род, събития. И се е записвало съвсем старателно. Записките са се водили не от един или двама хроникьори. Във всеки български манастир е имало летописец, и не само по манастирите. Имало е хроникьори, живеещи по градове и села, без да се знае за тайната им дейност. Хора на пръв поглед обикновени селяни, работници, рибари, учители… Записвали са след тежкия труд за насъщния. Не са били по-облагодетелствувани от останалата рая. Страдали са наравно с другите и са намирали възможност да предадат записките на когото е нужно…

-    Това означава организация.

-    И то каква… – потвърди игуменът. – Тази организация съществува и днес.

-    Ти си част от нея?

Той поклати глава в знак на съгласие. Изправи се, посочи с ръка към небето и прошепна:

-       Ръководството иде от горе…

Станах и тръгнах до него. Разбрах какво искаше да каже с „ръководството иде отгоре“ и очаквах да чуя повече подробности. Може би е дошло време да науча това, за което ме е подготвял години наред. Чаках да заговори, но той вървеше мълчалив, сякаш обмисляше по-приемливо обяснение за тайнствената организация, или нещо друго, за което нямах понятие. Сетих се за младите монаси и поисках да разбера повече подробности за тях:

-    Близнаците монаси на твоя брат – и те ли са от организацията?

-    Не си ме разбрал. Споменах, ръководството иде от горе, а не се предава по наследство. Макар понякога бащите да споделят със синовете тайната, но само тогава, когато имената на синовете са записани в божествената книга. Моите братови синове ще си останат монаси и грижовни, добри пазители на манастира. Но те учат, интересуват се от по-висши знания. Те са мои окултни ученици. -Засмя се, в очите му проблесна пламъче на хитрина: – Харесват ли ти братята?

-    Свестни младежи са, защо питаш?

-    Нищо, нищо – махна с ръка. – Исках да чуя мнението ти. Да, те са добри младежи и много добре обучени охранители.

-    Учил си ги за охранители? – изненадах се аз. – Не знаех, че владееш бойни изкуства. Нещо подобно на Шао Лин?

-    О, не, не… – запротестира той. – Изпращам ги да се учат и тренират в града. Моите умения са в друга насока. Те не са за всички… Братята трябва да умеят да вършат и други неща, свойствени на съвременната младеж, а не само това, което са научили в духовната семинария.

-    В какъв смисъл?

-    Например да управляват лека кола и мотор, да боравят с бойно и ловно оръжие, да посещават от време на време клуба по алпинизъм, да дават първа медицинска помощ…

         Нямаше да им бъде лека службата на монасите, но можеха да се гордеят, че имат най-добрия учител и покровител в света, от когото можеха да научат безкрайно много неща. Сега проумях, препускащите след мен мотористи са оглеждали пътя преди пристигането ми .

-  Мислех, че пътя към манастира е чист. Или и тук се навъртат… Очаквал е въпроса, знаел е какво мисля, но нарочно забави отговора.

-       Знае ли човек… – отговори многозначително, след кратко мълчание добави: – Имаме три локални радиостанции. Покриват цялото поле долу. Не са от най-модерните, но вършат добра работа.

- Продажбата им е свободна и все пак, няма ли опасност манастирът да бъде ограбен? Могат да ви нападнат. Или разчитате на двете немски овчарки?

-   Тук горе не очакваме нападение. Ако все пак престъпниците се доберат до сградата, вече ще е късно за самите тях… Кучетата са отлично дресирани, но не за пазачи. Разполагам с други възможности …

          Какво ли искаше да каже „ако престъпниците се доберат до сградата, ще бъде късно за тях“? Не уточних многозначителността на думите му и побързах да се информирам от професионална гледна точка какви са тези възможности.

-   По-късно ще видиш – отвърна той все така неопределено и се спря пред висок зид, изграден от дебели дялани камъни.

         Зидът започваше от дълбок изкоп, направен върху скалите. Правоъгълникът, очертан от запазилите се основи, показваше размерите на сградата, навярно използвана за складова база. Гледах зида, мислих за гарнизона на крепостта, за необходимостта от питейна вода. Но никъде наоколо не видях кладенец. Може би тук някъде има замаскиран кладенец? Или кладенецът е затрупан от вражеската войска, за да ликвидира веднъж завинаги възможността за възстановяване на крепостта. Нима може да се живее без вода? Нали и днес манастира ползва вода… Погледнах игумена, а той прочел мислите ми кимна утвърдително с глава:

-Това е една от задачите ти. Имаме кладенец от който черпим вода, но той е в постройката. Издълбан е преди стотина години с много труд. Но тук има друг таен водоизточник, който са ползвали навремето защитниците на крепостта. Ще можеш ли да го откриеш?

-   Ще се опитам. Приемам предизвикателството, макар да знам, ще е труден ребус. Ще проверя всеки сантиметър и ще го открия.

-   Да се надяваме – потри ръце със задоволство, стана и ме поведе към скалите.

        Колкото повече приближаваме подножието на скалите, толкова по-ясно върху скалния релеф се очертават причудливи фигури, наподобяващи мъже и жени вдигнали глави, загледани в небесата. Проследих посоката към която гледаха фигурите и високо под самия връх открих голямо златно слънце… Не, тези фигури не бяха изработени от човешки ръце, а илюзия създадена от залязващото на запад слънце, което преди да се скрие зад хоризонта осветяваше каменната грамада. Докато слънцето потъваше зад теменужните планини, гледах удивен как по каменния екран се движат огромни балони, самолети и космични кораби. Там, под самия връх се появи фигура на мъж с барета на главата. Ясно видях елипсовидна златна кокарда върху баретата. Мъжът сочеше с ръка напред…

         Слънцето потъна, над хоризонта се появиха розови отблясъци и настъпи тишина. Тишина, каква тишина. Та тук през цялото време е тихо. А чувах звуците от играта на слънцето върху каменните фантазии, които природата бе наподобила на хора и летящи обекти. Застанали в подножието на зъбера до фантастичните фигури, изглеждахме малки и уязвими пред тях.

-    Невероятно красива гледка – възкликнах възхитен от видяното. – Сякаш не природата ги е сътворила, а гениална човешка ръка.

-    Която е знаела траекторията на слънцето през всички годишни времена -вметна игуменът.

-    Е, това никой не може да докаже. Науката твърди, че подобни природни феномени са резултат на хилядолетни климатични прояви – изфилософствах и посочих фигурите, които постепенно губеха първоначалните очертания в настъпващата сивота.

-    Невероятен феномен – сериозно отбеляза чичо Гавраил. – Природата извайва фигури на същества и предмети, наподобяващи хора, самолети, слънца и на всичко онова, за което можем да фантазираме. А тези скалисти планини са на милиони години.

-    Искаш да кажеш, природата ги е създала много бавно? Съгласен съм. Извайвала ги е с хилядолетия.

- Все още не си във форма – поклати глава игуменът.

-     Не искаш ли да се съсредоточиш?

          Гледаше ме ласкаво със зелените очи, отнякъде повя хладен ветрец. Усещах как еуфорията бавно ме напуска и трайно в мен се настанява успокоение. Да, много добре знаех какво иска да ми подскаже чичо Гавраил, но мълчах. Мълчах не заради друго, а защото исках той да продължи. Така правех и преди, когато ме обучаваше. Там, където не бях сигурен исках от него да чуя потвърждение. Но много пъти той ме оставяше сам да правя догадки, да решавам без негова помощ. От начина по който ме гледаше разбрах, отговора трябва да дойде от мен. Затова и казах:

-     Уверен си, че каменните картини, които видях на скалата не са следствие на природен феномен, а изработени от отдавна живели хора. – не изчаках отговор, продължих: – В такъв случай преди милиони години на земята е имало хора с много висока култура и знания… Според науката, по това време не е имало техника. Защо е трябвало да се наподобяват фигури на хора и предмети, а не са изработвани, да личат, че са произведения на човешка цивилизация.

-     Знам ли? Излиза, че тези хора са били невежи. -Тръгна напред, внимателно избирайки местата по камъните на които стъпваше. – Вече ти подсказах, Ученико… -     продължи той. – Траекторията на Слънцето… Трябва да стигнеш до верния отговор. Сега искам да ти покажа една тайна врата, водеща към други измерения…

         За първи път ме наричаше Ученик. Почувствах се безкрайно благодарен, задължен на този човек, на чичо Гавраил, който вече можех да наричам Учител.

         Вървяхме между скалите без пътека, катерихме се по камъните, скачахме от камък на камък, спускахме се и изчезвахме под скални тунели, докато не се озовахме пред скалната стена с фигурите. Не успях да видя какво направи игуменът, неочаквано в каменната стена се откри отвор. Видях каменна врата, преграждаща невидим досега вход, да се движи сякаш на релси в дясно и все повече да разкрива отвор, висок около два метра, и широк не по-малко от три метра. Стоях и гледах входа с ням възторг, с вълнение очаквах какво ще се случи по-нататък. Нямаше по нататък. Вратата се завърна в първоначално положение, безшумно се затвори, сливайки се със скалата, сякаш част от нея. Впрочем, вратата действително е част от нея. Не говорех, искаше ми се да питам, но мълчах и очаквах понататъшния развой на събитията. Напрегнат и любопитен до крайна степен, не смеех да предприема каквито и да са действия, преди да получа указание.

-     Тук е един от многото центрове – заговори игуменът, приседнал на скалата, покани да сторя същото и седнах до него. – Бил съм вътре до системите, но до определено ниво и не съм успял да продължа по-нататък. Колкото и да желая, моето тяло, макар и да е силно физически, не е пригодено да издържи радиацията… Ето защо на всеки сто години се ражда човек, чието тяло е подготвено за невероятната радиация, която трябва да понесе. Ти си един от тези хора. На теб е съдено да извършиш определени дела.

        Седях онемял и не знаех как да реагирам. Чувствах се притеснен от огромното доверие на… Доверие от кого? От Учителя и от кого другиго? Какво имаше вътре в тайната пещера? За каква радиация ставаше дума? Въпросите се сипеха в главата неспирно, все нови и нови, и нито един отговор. Сам чувах гласа си как задава въпроси и как те потъват без отговор, без обяснение. Ами бе нужно това обяснение.

-     Утре ще продължим – чух тихия глас до мен. – Днес е трудно да преосмисляш видяното. Утре ще бъде друго. И ти ще бъдеш друг… А сега, да се връщаме. Вечеряхме на терасата, до спалните помещения. Бяхме сами, двамата братя не се виждаха, нямаше жива душа наоколо. Учителят ме нагости със студено кисело овче мляко и пресни питки. Явно, близнаците се бяха погрижили за вечерята. Докато се наслаждавах на гъстото кисело мляко, луната се появи над зъберите и заля цялата околност с приказна светлина. Имах усещане, че се намирам във вълшебна страна, луната едва ли не е закрепена хей-там на високия връх, а безкрайната тишина и въздухът който може да се пие, са измислица. Гледах сребърната планина, сребърните каменни бло­кове, сребърните дървета и причудливи сребърни сгради. И ние бяхме посребрени сред сребристия пейзаж. Чувствах се съвместим със фееричната природа и съще­временно съзнавах, как в мен нараства с неудържима сила съзнание за невероятна отговорност. Вече знаех, нося отговорност, която не се дава случайно. Съзнавах, случайности в живота няма. Облегнат назад на дървения стол Учителят наблюдаваше застиналия пейзаж и сякаш не бе тук. Само мигащите му сребърни клепачи издаваха, че е жив. Усетил погледа ми той проговори без да променя позата:

-    Казвал съм ти, търпението е едно от най-силните човешки качества. Знам, искаш да научиш повече, да разкрия пътя, по който те водя, но аз мога да дам на­ставления, само за това, за което имам разрешение да те въведа в тайните. Трябва да имаш предвид, че съм човек и това, което знам е само малка частица от огромното космично знание. – замлъкна, обърна лице към мен и дълго се взира в очите ми: -Днес електронната система на центъра прие и сравни отпечатъците от пръстите, както и конфигурацията на зениците ти. Един ден сам ще можеш да отваряш входа на космичния център. Днес ти отвори без да искаш врата.

- Аз ли? – възкликнах изненадан. – Не съм…

-    Да, ти отвори вратата на центъра – продължи без да обръща внимание на думите ми. – Докосна с ръка каменната апаратура, тя възприе папилярната система на пръстите и дланите, друга система уточни конфигурацията на очите, и моментално ги сравни с предварително запаметените в системата твои данни. Те съвпаднаха и вратата се отвори и затвори автоматично, защото нямаше заповед да остане отворена. Твоята мисловна заповед можеше да стори това.

-    Искаш да кажеш, там някъде вътре в планината, действа електронна система, а пръстовите отпечатъци, конфигурацията на очите и гласът дори мислите, които излъчва мозъкът ми са закодирани? Но това можеш да извършиш само ти. Искам да кажа да вложиш моите данни в електронната система. Но за мислите… това е не­възможно. Помня разказите ти за Хималаите и за подзе­мията, охранявани от непозната все още електроника за нашия век. Дори в преносимия компютър съм запаметил доста неща от този род, за които искам да те питам. Досещам се, че и тук, като на Хималаите действат подобни електронни системи…

- Така е – потвърди игуменът. – Електронни системи от този род действат в цял свят. На земята, под земята, в моретата и в небето. Малцина могат да имат съприкосновение с тях. За света на хората това са измислици и фантазии… Колкото до мисловния глас, мога да обясня, като лекар си запознат, мозъкът излъчва определена честота вълни, характерни за всеки индивид. Твоята честота е регистрирана, тя не може да се промени. Системата възприема само две фрази от твоите нареждания „Отвори се! и Затвори се“. Ще дойде шестата човешка раса, която ще развие висши мозъчни центрове и тогава над човешките глави ще заблестят космичните центрове… Ти си наченка на шестата подраса и в теб има развити мозъчни центрове, които са свързани с космичния център. Той ще те ръководи в пътя на знанието…

       Исках да попитам, как ще ме ръководят, както до сега -   чрез него или по някакъв друг начин. Добре разбирах, в нашата слънчева галактика и не само в нашата има космични центрове, където живеят и работят много по-висши същества от нас, които помагат, но как щях да получа помощ и инструкции от тях? Може би, както ги бе получил и той. Но по какъв начин? Някои ги е дал написани, предадени устно или по неизвестен за мен начин?

-   Нещата следват едно след друго – продължи урока.

-   Първо идва обучението, после изпитанието и накрая знанието. Това, което ти предстои е самоусъвършенстването. Ще можеш да виждаш, да слушаш и да се учиш…Не забравяй, по-късно ще бъдеш напълно сам… Но аз ще бъда навсякъде с теб. Връзката ще бъде мисловна, но реална. Напълно реална. Не забравяй това. А сега нека да поспим. Тялото се нуждае от почивка. – Изправи се, сребриста усмивка се появи на устните. – Лека нощ, Ученико. Запази въпросите за друг път…

-   Лека нощ, Учителю. Благодаря за всичко…

МОРСКИТЕ КАРТИ

        Пет часа сутринта. На изток слънцето се оцветява все по-ослепително, в ярко жълто. Тялото ми, тренирано на ежедневно бягане, искаше своето. Станах, обух спортните гащета и излязох навън да потичам. Не, не се изненадах. Облечен по спортни гащета ме очакваше Учителят, придружен от двете огромни кучета.

-    Пет километра надолу с леко тичане и пет нагоре с вървеж – нареди той, обърна се и се затича надолу по склона, придружен от радостното скимтене на овчарки те.

      Тичаше с лекота, мускулите по атлетичното тяло плавно изпъкваха и потъваха, по кожата избликваха капки пот и на тънки струйки се стичаха надолу. Кучетата с изплезени езици го следваха със скокове, а аз се стараех да не изоставам. Дишахме и двамата в синхрон, правехме еднакви прескоци, шмугвахме се през храсти и рехава зеленина, прескачахме поточета. Трудно се тича по надолнище, още по-трудно, след кратка почивка, се изкачваш по планина. Непосилно е, но удържах, макар и с последни сили да се добера до манастира след Учителя. През цялото време мълчахме, всеки зает с мислите си. Едва когато се шмугнахме под душовете, с нагрятата от слънцето вода събрана в импровизиран тенекиен котел, чух го тихичко със задоволство да се смее:

-    Да се надяваме, че след десетина дни ще можем да си говорим по склона навръщане към манастира.

-    Надявам се до пет дни – твърдо отсякох. – „Пистите“ са малко необичайни за мен, но организмът бързо привиква…

     Целият престой при Учителя продължи точно десет дни. Излезе прав, на осмият ден, след ежедневните спускания и изкачвания към манастира, можех що годе спокойно да разговарям навръщане с него.

         Не знам дали има друг човек като мен, безкрайно питащ, все нещо изясняващ, ненаситен да открие неоткритото. Веднъж на шега преди години чичо Гавраил ми бе казал: „Питащият, питай“. Дали не досаждах с въпросите си? А, как тогава, щях да узная неизвестното? Нали затова дойдох тук. Учителят ме призова. Трябваше да придобия знания. Ето, това ме оправдаваше.

        Връщахме се по нагорнището, правим малки крачки, дишаме равномерно и беседваме по различни теми. Интересувах се от загубилите се през вековете технологии на древните златари, създали невероятно изящни произведения, не достигнати по финес и майсторство до днес; на кованите саби „Дамаскини“, изработени от стомана, която се огъва но не се чупи; на лаковете за цигулки „Страдивариус“. На невероятното изящество на миниатюрните камеи и геми. Не можем да обясним как са изработени камеите, по какъв способ майсторът е придал в миниатюрен, почти реален, фотографски вид на цветните образи? С какви инструменти е могъл да сътвори тези произведения на изкуството? Ако за изработката им е бил необходим едва ли не микроскоп, с автоматична цветна вълшебна игла пускаща бои ли са рисували?

- Не, нито една древна технология не е загубена. Всички се съхраняват… Ето, интересуваш се за лака на цигулките „Страдивариус“. Искаш да го преоткрием, за да лакираме съвременните цигулки и те да звучат по-добре. Те и сега звучат отлично…

        Лакът е епоха, лакът определя годините и стойността на предмета. И това се отнася за всяко творение от миналото, било то нумизматика, филателия, керамика или изделие от древността. Ти би ли купил дубликат на старинна, медена или златна монета? Ще си купиш, но само от интерес да я притежаваш. Същото ли самочувствие ще имаш, ако притежаваш оригинала? Никой истински колекционер, в каквато и област да се занимава, не се интересува от дубликати. Спомняш ли си разговора ни по повод древните карти?

         Можех ли да забравя разговора? Интересът бе продиктуван от старинните морски карти и тяхната ценност не само за времето си, но и днес. Аз притежавам няколко стари иманярски карти, изработени върху кожа. Изписани с червено и черно багрило те напомнят за времето на хайдушките чети, за укритите от хайдутите съкровища. Преминали през много ръце, но ревностно пазени и предавани от баща на син, картите притежават магнетична притегателна сила, и всеки сдобил се със скъпоценното имущество се хвърляше в издирване на описаните богатства. След безбройни и неуспешни опити да се доберат до заветното съкровище, картите най-накрая бяха попаднали при мен. В лаптопа имам сканирани оригинални записки на български войводи, но по-късно ще разкажа за тях. Разговорът, който водихме с Учителя бе по какъв начин древните мореплаватели са достигали до непознати земи без да притежават морски карти.

         „Нима допускаш, че Колумб е тръгнал да открива Индия и Китай без да притежава карта, по която да се ориентира? – каза тогава чичо Гавраил. – Ще опонираш, че вместо Индия Колумб е открил Америка? Наистина ли допускаш Колумб да се е заблудил? Не, не се е заблудил. Много добре е знаел къде пътува с трите кораба натоварени със дрънкалки и залъгалки за индианците – шапки, мъниста, огледалца, звънчета. С подобни подаръци никога не би тръгнал търговецът от Генуа за земята на коприната и скъпите подправки. Не е пътувал за Индия и Китай през 1492 година, а за Америка. В договора от 17 април 1492 година между Колумб и испанския кралски двор изобщо не се споменава за Индия или други земи в Азия. Фернанд и Изабела дават на Колумб званието „адмирал“ на всички острови и материци, които той лично и благодарение на своето изкуство ще открие или придобие в морето-океан.

          Има сведения от петнадесети век, че Колумб е притежавал тайни карти за местонахождението на Америка, изработени от тамплиерите, които са се укрили там. Но най-важното за мен е, че Колумб е бил посветен и воден от Учител към Америка. А самото пътешествие е трябвало да се осъществи по предварително начертан план.“

       Може и да е имал план, но през септември 1499 година след като Христофор Колумб открива Карибските острови и не намира в тях мечтаните подправки от мус­катов орех, алое, джинджифил, черен пипер и ванилия, той все още усърдно търси пролив в Централна Америка, през който да навлезе в Тихия океан, а от него в Индийския. Имал е точна карта, а се е лутал. Лутал ли се е наистина? Дали не е имал друга, неизвестна за нас мисия? Ето какво научих по-късно:

        След тридесет и три дни борби с морската стихия корабът на Колумб достига остров Гуанахани, „Сан Салвадор“ (Бахамския архипелаг). Колумб „вярвал“, че от­крил Япония“ но вместо злато, занесъл дар на Исабела Кастилска местни индианци, папагали, редки растения и екзотични животни. След смъртта на неговата покро­вителка на адмирала отнемат всички почести и собствеността. Изтощен, болен, огорчен Колумб се премества във Валядолид и умира през 1506 година.

       И след петстотин години животът на Христофор Колумб остава загадка за науката. Едва сега научаваме истинското име на адмиралския кораб (един от трите), с които потегля през 1492 година на първото си пътуване, че не се нарича „Санта Мария“, а „Галицийката“. Генуезец ли е Колумб? Не се знае къде е роден, нито има сведения за живота му до двадесет и три годишна възраст. Като че ли животът му ни насочва към асоциации с други личности? И се запитваме, защо нямаме реален образ на Христос, макар по време на неговия живот на земята да е имало художници? Никой ли не го е рисувал? Или Христос не е позволявал? Не знаем. Но за Колумб притежаваме сведение, че не е позволявал да бъде рисуван. Образът му, известен от рисунките, е направен по описание на близки. И при него нямаме реален образ, както нямаме реален образ и на Христос. Не, не го сравнявам с него, отбелязвам съвпаденията. Както не знаем и образа на писателя Карлос Кастанеда, не позволяващ да бъде рисуван и сниман приживе.

         Колумб е притежавал високи за времето си знания, по математика, астрономия, картография и музика. В ателието му са открити карти на териториите, които е посе­тил. Точни са и до днес. През 2006 година в Куба, селище в южна Португалия е поставена статуя на Христофор Колумб с мотива, че се е родил там като незаконен син на дук Фернандо де Беха и Исабела Гонзалес Сарко, дъщеря на португалски моряк от еврейски произход. Според португалски историци името му било Салвадор Фер-нандес Сарко.

           В наскоро излязлата у нас книга „Изгубената колония на тамплиерите“ от Стивън Сора намерих потвърждение на думите на Учителя.

              В книгата си Сора пише: „Христофор Колумб не тръгва с трите си кораба за Индия през 1492 година, а с ясната идея – за Новия свят. Ако се е надявал да открие по-кратък път до Китай и Индия, би трябвало да тръгне натоварен със стоки за търговия. В земята на богатите коприни и скъпите подправки с какви дарове разполага търговецът от Генуа? Корабите на Колумб са пълни с червени шапки, стъклени мъниста и звънчета. Тези дреболии впечатляват полуоблечените жители на Карибските острови.

              Колумб е разполагал с тайни карти, получени при женитбата си с доня Фелипа Перестрело е Мониз: „Тя е правнучка по майчина линия на Жил Мониз, рицар на Христа, и дъщеря на изследователя от Генуа Бартоломео Перестрело, също рицар на Христа.“ Рицарите на Христа са най-голямата оцеляла тамплиерска организация след арестуването на Ордена на тамплиерите. Ролята на Колумб в откриването на Америка е, че той огласява съществуването й. Предишните й откриватели са я пазили в тайна. Причините за това са, че там са се преселили подгонените в Европа тамплиери.

         По-късно италианския изследовател Джовани да Ве-рацио е изпратен през 1524 година от френския крал Франсоа I на експедиция уж пак да търси по-кратък път до Китай, а всъщност да се свърже с колонията на тамплиерите, основана в Северна Америка от Хенри Синк-лер в края на XIV век, цяло столетие преди Колумб.

         Официално е прието, че на най-голямата латиноамериканска държава Бразилия пръв е стъпил през 1500 година Педру Алвариш Кабрал. По-трудно е да се достигне южната част на Африка, отколкото Южна Америка, защото по пътя към Америка има множество спомагателни за акостиране острови. Адмирал Ла Гравиера свидетел­ства: …започвайки от Азорските острови, бурното море се сменя със зона на бризове, толкова тихи и постоянни, че моряците ги смятат за път към рая. В същото време Бенгалското течение прави пътуването до нос Добра Надежда изключително трудно. И все пак първооткривателите стигат тази част на света 12 години преди да достигнат Южна Америка.

           По време на първото си пътешествие през 1497 година Вашку да Гама се отдалечава от африканския бряг и прави голяма дъга на запад като стига до бреговете на Парнамбук, североизточния ъгъл на Бразилия. Те първи откриват Азорските острови през 1427 година и е невероятно, че са били необходими 73 години, за да изминат останалото разстояние и да открият  Бразилия.

           Една карта от португалския навигатор Диогу де Тей-ви, доказва по безспорен начин, че е видял бреговете на южния Нов свят още през 1452 година. Известно е, че по това време между Испания и Португалия има остра конкуренция и двете страни държат своите първооткрития в голяма тайна. Всички морски пътешествия в западен и южен Атлантик (които уж водят към благодатните земи на Индия) са строго засекретени. Ако направите справка в енциклопедиите ще установите, че пръв до Южна Америка достига през 1498 година Колумб. В днешно време научаваме, че 26 години по-рано там е стъпил Жуан Кор-ти-Реал. И още 7 години по-рано Фернао Дулмо Леме. А преди него…

          За да бъда по-ясен по въпроса с картите трябва да спомена, че от прочетената литература, бях запознат със събитията, разиграли се с португалеца Фернандо Магелан. През 1517 година придружен от известния португалски астроном и картограф Руй Фалейра посещава младия испански крал Карл Хабсбург и му предлага да извърши ново пътуване на запад, но му е отказано. Страхът от кражби на морски карти с нанесени върху тях открития на нови земи принудили Магелан и Хабсбург да покажат на краля не карта, а глобус, на който с бяло петно отбелязали мястото, където според тях в южната част на американския материк се намирал проливът. Те допускали че и сред съветниците на краля може да има шпиони и затова взели предохранителни мерки срещу разразилата се конкуренция за морските пътища. Има данни, че обществото на астрономите, картографите и мореплавателите е тайно затворено общество, недопускащо външни членове извън ложата. Хора, владеещи познания, до които другите членове на кралствата нямали достъп. Изработените от тях карти представляват голяма ценност за държавата. Съхраняват и се пазят зорко в сейфове – представляват държавна тайна. Днес почти не могат да се открият испански и португалски морски карти от XV век. Картите по онова време се превърнали в източник на доходна търговия. Доказателство за това е достигналата до наши дни „Планетосферата на Кантино“, наречена по името на италианския шпионин Алберто Кантино който през 1502 година платил басно­словна сума, за да получи този изключително секретен документ, шедьовър на средновековната картография и една от най-ранните карти на Америка. На 22 март 1518 година Магелан успял да убеди крал Карл, че Островът на Подправките се намира в испанската зона. Става въпрос за основна грешка на изработените по онова време карти – оценката на дължината на Екватора. Изчислявали, че е с 3000 километра по-малка от реалната (6378 км.) Грешката изиграла положителна роля по въпроса за морските експедиции. Според договор от 1494 година, касаещ разпределение сферите на влияние на Испания и Португалия. Тези сфери се разграничават от линия на западното полукълбо, която никой не знае къде преми­нава.

          От съображение за сигурност в договора между крал Карл и Магелан не е посочена целта на експедицията. На 20 септември 1519 година флотилията на Магелан натоварена с провизии и вода напуска Португалия и предприема три годишно околосветско плаване. Откритият и наречен на негово име „Магеланов пролив“ изиграва важна роля през седемдесетте години на шестнадесети век в борбата на испанците срещу английския капитан Франсис Дрейк.

          Допуснал грешка и капитан Педру Алвариш Кабрал, изпратен от крал Мануел I, към индийските брегове с флотилия от тринадесет кораба. От островите Зелени нос капитан Кабрал се насочил на югозапад, за да стигне нос Добра Надежда, но чудно, сбъркал в изчисленията по картата и случайно открил Бразилия, която нарекъл Острова на Светия кръст. Пак случайност.

Учителят казва: Няма случайности в живота.

          И Тур Хеердал достига на сал изработен от папур до Великденските острови… Вярно, но достига до тях, защото е знаел къде се намират, притежавал е карта и компас. Несериозно е да се мисли, че някогашните мореплаватели са се качвали на корабите си и са се втурвали в океана да откриват земи. Може ли да се пътува към неизвестното без да знаеш какво те очаква? Натоварва се кораб или кораби с множество провизии и вода и се тръгва навътре в океана. Минават месеци, провизиите и водата свършват. Няма храна, няма вода. Не се знае къде са. А как ще се върнат назад без провизии? Очаква ги неминуемо смърт. Или мореплавателите се ориентират по звездите? А когато времето с месеци е облачно? Прав е Учителят, притежавали са невероятно точни карти изработени от… .

        Най-известната от всички известни карти е на адмирала от османската флота Пири Рейс, за която и до днес учените не могат да обяснят как е била изработена. Всеки любознателен човек, който се е интересувал от древни карти, знае историята по откриването й. Да си припомним събитието случило се на 9 ноември 1929 година, когато султанския дворец Топкапия в Истанбул се превърнал в национален Турски музей и в ръцете на директора Малил Едхем, попаднал фрагмент от ста­ринна географска карта, изрисувана с фини бои върху кожа от газела. Установило се, че картата е изработена от Пири Рейс, който започнал изработването й още през 1513 година и е завършил през 1517 година. За разлика от другите морски карти, в които няма подробни писмени указания, то Пири Рейс в лявата част на картата поставил множество ръкописни забележки. А за цялостното съставяне на картата издал брошура със заглавие „Бахрие“, където описва как е подходил към съставяне на картата. Градовете и крепостите бил маркирал – с червени линии, необитаваните области – с черни линии, скалите и скалистите местности – с черни точки, песъчливите места – с червени точки, а невидимите рифове – с кръстове. Пири Рейс изяснява, че съставил картата си с помощта на двадесет други по-стари морски карти, използвал карта на Христофор Колумб, който се върнал от третото си плаване от Америка през 1500 година. „… Неверникът на име Коломбо, генуезец, откри тези земи. В ръцете на Коломбо попаднала една книга, в която той прочел, че на края на Западното море, далеч на запад, има брегове и острови. Там се намирали всевъзможни метали и скъпоценни камъни. Горе нареченият Коломбо дълго изучавал тази книга…“ (един многозначителен пасаж от книгата „Бахрие“ на Пири Рейс). Съдейки по „Бахрие“, един екземпляр от тази неизвестна книга е притежавал и Пири Рейс, който я датирал с надпис в полето на картите от времето на Александър Македонски. Използвал още и други материали, произхождащи също от времето на Александър Велики, а и на още други, по­зоваващи се на геометрични таблици.

       В „Бахрие“ Пири Реис пише: „Нарисува картата бедният Пири Реис, син на Хаджи Мехмет, известен като братов син на Кемал Реис, в град Гелиболу“ /гр. Гали-поли в днешна Турция/ и известява, че „Карта като тази зaceгa не притежава никой.“

       Кой е Пири Рейс? В края на XV век Турската империя е на върха на могъществото си. Под нейно владичество е почти целият Балкански полуостров, флотата й господства в Черно и Средиземно море. Един от корабите й се командва от Кемал Рейс с помощник племенникът му Пири Хаджи Мохамед – бъдещ адмирал и велик картограф. Роден през 1468 година в гр. Галиполи, Пири още на младини поема пътя на корсар и ведно с чичо си участва в пиратски набези по търговските кораби. Странна съдба – през 1490 година двамата постъпват на служба при туниския бей, а в 1494 година преминават в турския флот. В 1500 година Пири побеждава испанската флота и султан Селим го награждава с почетното звание „рейс“, означаващо „вожд“", „началник на моряците“.

           Пири Рейс е един от най-образованите хора на времето си. Владеел отлично четири езика, запознат с древните култури на съседни страни, ерудит и ненадминат картограф. Съставил колосален атлас на Средиземно море от 210 великолепни карти, изпълнението и точността на които не било надминато в следващите векове от източните географи. Няколко години по-късно през 1513 година. Пири Рейс изработва първата си карта на света, от която се е запазила само част, изобразяваща предимно Южното полукълбо като я дарява на султана в 1517 година.

           През 1520 година на престола на Турската империя застава Сюлейман I Кануни (Законодателят), който назначава Пири Рейс за „индийски комендант“ (адмирал) -главнокомандващ на източния турски флот, зад пределите на Червено море. Годината е 1528 и Пири Рейс съставя нова карта на света и я поднася в дар на сул­тана. Запазена е част от нея(68 х 69 см.) изобразяваща западната част на Северното полукълбо.

         Не всякога животът поднася победи. Вече на преклонна възраст Пири Рейс претърпява първо и последно поражение. Флотът му е разбит от венецианците. Сюлейман I, не обича победените и заповядва да му отсекат главата. Пири Рейс е на 86 години.

              Какво ли е дало основание на османския адмирал да счита, че в света няма карта подобна на неговата? Явно адмиралът е осъзнавал значението и неповторимостта на картата и е имало защо. Не знаем каква реакция е произвела картата на Пири Рейс, когато я поднасял в дар на султан Селим I, но колкото и да бил доволен от безценната карта, едва ли е могъл да оцени съдържащото се в нея откритие за южния континент, неизвестен на науката през 1513 година.

           Ще проследим какво е станало след откриване на фрагмента от картата от директора на националния музей Топкапия, Халил Едем. Установило се, че картата изобразява само половина от света, защото кожата била скъсана и дясната й част липсвала. Откритието на картата заинтересовало учени, и скоро „Дружество за изу­чаване на турска история“ през 1933 година възложило на държавната печатница в Истанбул да направи картата достъпна за повече учени. Кожената карта е пренесена върху метални плочи и препечатана като факсимиле първоначално в 1000 бройки, и веднага след това, поради изчерпване на още 12 500 броя, във формат 1:1 и 10 000 екземпляра в умален вид, изработени в Хидро­графският институт на Турция.

            По време на Втората световна война картографите на съюзническите страни начертали няколко карти в т.нар.“еквидистантна“ проекция. В тези карти полюсът бил заменен с Кайро, а те били необходими за въздушните операции над Северна Африка, тъй като по тях по-бързо и точно се отчитали разстоянията от центъра. Начинът на изработването им много се отличавал от обикновените карти, тъй като очертанията на сушата в тях необичайно са изменени. Един от научните сътруд­ници, разглеждайки изработената по този начин карта, в която бил изобразен и остров Куба, начертан в вертикална проекция възкликнал: “ Но това е картата на Пири Рейс!“

           След войната турското Министерство на флотата се заинтересувало от старинните карти. Поканили като експерт американеца Арлингтън Г.Малари – морски инженер в оставка и специалист картограф по древни карти. Оказало се, че Малари е същият учен, който по време на войната видял в Кайро необикновената карта, напо­добяваща картата на Пири Рейс.

            Разглеждайки картата Арлингтън Малари се изненадал с наличието на Антарктика върху нея. Веднага Малари направил запитване до картографа Уолтърс от хидрографския институт на американския флот, относно мнението му по картата. Уолтърс изследвал обстойно картата и не могъл да си обясни по какъв начин е била изготвена и от къде Пири Рейс е могъл с невероятна точност да изчисли разстоянията между Стария и Новия свят. Уолтърс е знаел, че през 1513 година американският континент не е бил нанасян на никакви карти, дори и тези на Христофор Колумб. А на картата на османския адмирал били нанесени не само крайните западни части на Южна Америка, но Канарските острови и Азорите. Ин­терес за двамата картографи предизвикал необичайният за времето начин на координати, по който Пири Рейс е съставил картата.

           За да установят това, Малари и Уолтърс положили координатна мрежа върху картата, и пренесли отделните й части на глобус. Те установили че на картата на Пири Рейс с изключителна точност и прецизност са нанесени Северна и Южна Америка и бреговата линия на антарктическия континент, точно там, където и днес ги отбелязваме на съвременните карти. На картата на Рейс до днешната Огнена земя е отбелязан тесен сухопътен мост, съществуващ към края на ледниковия период, преди 12 000 години, свързващ Южна Америка и Антарктида. Днес там се шири море. Сравнявайки картата двамата картографи установили още, че в региона на Южния полюс Пири Рейс картографирал с изключителна прецизност бреговата линия със заливите, както и разположените пред нея острови. Известно е, че днес не е възможно да се видят тези острови и бреговата линия на континента, тъй като лежат под дебела три километрова ледена покривка. Как тогава е било възможно да се картографи-рат райони отдалечени във времето с хилядолетия и то без да се ползва самолет?

         Едно от най-сериозните изследвания по изясняване съставянето на картата на Пири Рейс направил Чарлз Хапгуд, професор по история на колежа Кийн Стейт, към университета Ню Хемпшир. Заедно със студентите си в продължение на две години, те се заели да възстановят по математически път координатната мрежа на старинните карти, за да открият системата, по която са съставени. Като отправен пункт взели петте компасни розетки, нарисувани на картата от 1513 година и служещи вероятно за точки на отчитането. Отчетено е, че розетките са разположени по дъга в кръг така, че вероятно при цялостната карта полукълбото е представлявало пълен кръг. Някои линии излизащи от розетката се събират по­добно на радиуси към някакъв център, който лежи извън картата, в източна посока. Трудността се състояла в намирането на този център, тъй като от него вече можело да се определи географското положение на компасните розетки и следователно да се открие проекцията, върху която е изградена картата на Пири Рейс. Анализирайки милиметър по милиметър картата със земните профили, установяват, че е съставена по тригонометрична система и откриват неизвестния център – той се намира в Сиена, близо до Асуанския язовир (Горен Египет). От съвместната работа екипът издал научен труд в който още в предговора пише:

         „Тази книга съдържа откриването на първото сигурно доказателство, според което един напреднал народ превъзхождал далече всички други човешки групи, ко­ито познаваме от историята… Изглежда невероятно, но доказателства ясно показват, че някой древен народ е картографирал бреговата линия на Антарктида, когато бреговете не са били заледени… Ясно е също така, че този народ трябва да е разполагал с навигационни инструменти, за да определи градуси на географската дължина и начина, превъзхождащ онова, което ние сме знаели до средата на XVIII век… Досега учените отхвърляха подобни твърдения като митове, но тук има доказателства, които не могат да бъдат оборени.

         От сравнителните таблици между картата на Пири Рейс и съвременните географски карти, които екипът на професор Хапгуд изготвили, се установило, че отклоненията са почти нищожни.

            И въпреки това Хапгуд пише: „Части от Карибския басейн на картата на Пири Рейс ни създават най-големи затруднения. Изглежда, че лежат извън мрежата … Доста странно, но на картата съществува цялостна западна брегова линия, където в действителност островът е отрязан“.

           Какво е имал предвид професорът? Това, че в картата на Пири Рейс е изобразен само източния бряг на остров Куба, а цялата западна половина липсва. На нейно място е обозначена земя, която не е остров Куба, защото е два пъти по-голям от острова. Защо тогава Пири Рейс е дал погрешно име на острова наричайки го Еспаньола?

          Професор Хапгуд предполага, че османският адмирал е допуснал груба грешка, тъй като е използвал древно копие, на което Куба била начертана различно от днес, като същевременно е разполагал и с карта на Христофор Колумб. Но Колумб не нарекъл Куба Еспаньола, а дал това име на съседните острови Хаити и Доминиканската република. От компилациите между двете карти се получила грешката. Така ли е в действителност?

        Възможно ли е адмирал Пири Рейс да картографира прецизно една карта, която безгрешно чертае бреговата линия на Антарктида и да разположи карибския остров Куба, там, където не му е мястото?

           Припомних си всичко записано в лаптопа ми и споделено с Учителя. Помня добре какво ми отговори:

- В картата на адмирала няма допуснати грешки. Координатите в нея са изключително точни. Те са изработени по тогавашното разположение на континентите, на океаните, моретата, и земите. Пири Рейс е бил длъжен да остави ръкописни бележки по картата, трябвало е да защити труда си, като посочи източниците, които е ползвал. И той пише, че е използвал двадесет други карти, карти на Колумб и пр. Но не цитира нито една от тези двадесет карти или точно коя карта от Колумб е заимствал. Потърпи малко, ще имаш възможност сам да откриеш истината.

           Ще спомена още една известна личност живяла по времето на Пири Рейс но във Франция. Оронсий Финеи (Оронсиус Финиус) – астроном, математик и географ. През 1531 година той съставя карта на света под наименованието „Ново и пълно описание на кръглата вселена“ в която се изобразяват и очертанията на Антарктида.

          И до днес продължават разгорещени спорове около средновековна карта на Америка, изработена преди пътешествието на Христофор Колумб. Мнозина учени считат, че „картата на Винландия“ (Уинландия), която се пази в Йелския университет и се оценява на двадесет милиона долара, е фалшификат от XX век. Споровете за истинността на картата се водят повече от четиридесет години, а наскоро спора избухна с нова сила, подгрят от експерти, които съобщиха, че последните анализи на мастилото, с което е начертана картата датира не по-късно от XV век. Публикуваните данните от радиовъглеродния анализ на пергамента на картата потвържда­на достоверността на експертите. Картата е начертана върху пергамент и на нея се вижда част от Европа, но има нарисувана малка територия западно от Гренландия, която се предполага че е част от източното крайбрежие на Канада и Щатите. Счита се, че ако картата не е фалшификат, то със сигурност е правена само няколко години преди пътуването на Христофор Колумб. Може да е дело на викингите, които са доплували до бреговете на Северна Америка.

         Викингите? Скандинавци. В древно скандинавската „Сага за гренландците“, написана около 986 година се чете: „… Щом всички се приготвиха, качиха се на ко­раба и излязоха в морето. Плаваха три дни, след това задуха северния вятър, падна мъгла и много дни никой не знаеше къде се намират. После пекна слънце, вдигнаха платното и след един ден и една нощ видяха земя. Биярни каза: „Това не може да бъде Гренландия. Моята заповед е да се приближите към земята“. Така и направиха, приближиха се и видяха, че земята, е плоска и покрита с гори и ниски хълмове… След това те плаваха два дни и отново видяха земя. Тя беше равна и гориста. Другарите на Биярни казаха, че разумно ще бъде да отидат на брега за вода и дърва. Но Биярни им възрази: „Имаме всичко в достатъчно количество.“ и заповяда отново да се вдигне платното. Плаваха три денонощия под югозападния вятър и за трети път видяха земя. Тя се оказа остров с планини и ледници… След още четири дни на хоризонта се показа ивица земя, вдадена в морето. Бияри каза: „Тази земя прилича на това, което са ми разказвали за Гренландия. Тук ще слезем. “ Приближиха се и видяха лодка на брега, а по-навътре беше жилището на Херюлф, бащата на Биярни…“

          Цитирам горният откъс, за да представя малък епизод от многобройните походи и завоевания на скандинавските народи през IX – XI век. Тези опитни мореплава­тели са известни с постоянните си експанзии в Англия, Шотландия, Ирландия, Испания, Франция, Германия, Италия и Византия. Ще си позволя да ви опиша как са били наричани в различните държави. Във Франция „северните хора“ са известни като нормани, в Англия ги на­ричали датчани, в Ирландия – фингли т.е „светли чуж-денци-норвежци“ и дубгъл „тъмни чужденци – датчани“. В Германия аскемани, във Византия – варанги, а в древна Русия – варяги. А скандинавците сами се наричали викинги.

          Предполага се, че към 865 година норвежците достигнали Исландия, а след няколко години започнали да имигрират в Исландия. Около 982-983 година заради извършено убийство Ейрих Червенокосия бил изгонен от Исландия и той с кораба си, се отправил на запад, където, както разказвали, имало неизвестна земя. Така била открита Гренландия „Зелената земя“.

           От „Сага за гренландците“ се прави заключение, че Биярни Херюлфсон е първият европеец, видял Америка. Не се спори за приоритета на Биярни да бъде пръв от­кривател на Америка, защото откриването на Новия свят принадлежи на Лейф -сина на Ейрик, който в експедиция в състав от 34 гренландци и един немец открили страната Винланд. През 1001 година експедицията на Лейф завършила и те се завърнали в Гренландия.

         Учените оспорват откриването на Северна Америка от; Лейф и не могат да уточнят коя страна е наречена Винландия.

         През 1945 година в унгарския град Естерхом случайно е открита подробна карта на Северна Америка, съставена от йезуитите на Търнавския (Надсомбадския университет) и датирана от 1599 година. С проучването й се заемат унгарските учени и дешифрират секейските рунически надписи върху картата (в лявата страна извън рамката) и установили, че тя е прекопирана от неиз-; вестна карта на викингите от началото на XI век. В нея има множество наименования, между които: Markland – Лабрадор; Skralindge Land – Страна на ескимосите; Promontorium -Нюфъндленд; Winlandia – Винландия (част от Нюфъндленд). Най-забележителното в картата е обозначеният маршрут (hoyerwed), водещ от северни-те части на Британия към северните части на Новия свят (Винландия).

           В Бостън през 1887 година бил издигнат паметник на Лейф Щастливия – открил Америка 500 години преди знаменития Христофор Колумб.

           С това откритие не се отнема заслугата на откривателя на Америка Христофор Колумб!

Сега питах не чичо Гавраил, а Учителя за спорната карта.

-    Картата на Винландия е оригинална – изрази своето мнение той. -Радиовъглеродният анализ съвсем точно доказва истинността относно производството на мастило…

          Погледнах го неразбиращ, той потвърждаваше, картата е истинска, а мастилото датиращо не по-късно от петнадесети век. Получаваше се разминаване .

-    Грешката на експертите е следствие потвърждаването от радиовъглеродния анализ – поясни Учителят.- Това, че през петнадесети век се използват съставки на мастило, идентично със съставките на мастилото с което е нарисувана картата на Винландия не означава тя непременно да е изработена в този век. И преди петнадесети век някои посветени картографи са работили с мастило със същото съдържание. Важен е и пергаментът на картата, той действително може да потвърди истинността й.

          Независимо от блестящите резултати на Чарлз Хапгуд по разчитане картата на Пири Рейс в мен остава едно неизяснено решение по отношение на онзи център из­лизащ, извън картата и лежащ в източна посока. Да си припомним: „За отправен пункт взели петте компасни розетки, служещи вероятно за точки на отчитането… розетките са разположени по дъга в кръг… Някои линии излизащи от розетката се събират подобно на радиуси към някакъв център, който лежи извън картата, в из­точна посока. Анализирайки милиметър по милиметър картата със земните профили, установяват, че е съставена по тригонометрична система и откриват неизвестния център – той се намира в Сиена, близо до Асуанския язовир (Горен Египет).“

           Чудесно, установено е че картата на Пири Рейс е със-тавена по тригонометрична система, а за изходни точки служат КОМПАСНИ РОЗЕТКИ. Интересно, защо никой не ни обяснява какво представляват тези загадъчни ком­пасни розетки? Намираме ги във всички древни карти, а не разбираме от къде са взети, за да се появят като фиксиращи ориентири в картите. Не е ясно дали розет­ките са небесни точки, отправни ориентири указващи курса на корабите. Ако сравним местоположението на розетките в различните карти, ще установим, че те нямат еднаквост в градуси и ширини. Различни са и всеки картограф използва така да се нарече свои, лични розетки. Излиза, че розетките са непостоянни ориентири в небето. А дали са в небето или някъде другаде?

- Очаквах този въпрос – със задоволство в гласа отбеляза Учителят. – И преди съм казвал, не можем да се сърдим на учените за неща, в които няма как да се уверят. Дори да им се разкрие истината, те пак няма да я приемат, поради естеството на времето – нужни са доказателства. А за сега те не могат да им се дадат. Питаш за розетките, така е, служат за ориентири. Те са… И търпеливо, както винаги обясни произхода им…

Виж оценките
Оцени тази статия

Едмон Дантес
затвори Име: Едмон Дантес
Email: info@prosvetise.com
Сайт: http://www.prosvetise.com
За автора: Месторождение: град Добрич Местопребиваване: София Дата на раждане: 15.04.1988 Образование: Средно - Езикова гимназия "Гео Милев" - профил английски език; Висше - УНСС, специалност "Маркетинг" Любими цитати: "За лудите ! Различните ! Бунтарите ! Непримиримите ! Тези, които виждат нещата по различен начин ! Те не са любители на правилата и не се прекланят пред статуквото! Можете да ги цитирате, да не се съгласите с тях, да ги величаете, или да ги хулите! Но единственото нещо, което не можете да направите е да ги игнорирате! Защото те променят нещата. Те тласкат човешката раса напред! И някои може да ги мислят за луди, но ние ги намираме за гениални ! Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят!“ Джак Керуак Хобита: Колекциониран и препрочитане на книги; Кино; История; Литература и НаукаОще от автора (1686)

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Copyright Просветисе.Бг © 2012 BPG Group. Всички права запазени

Еволюция в знанието