ДЕЛОТО НА БРАТЯ МИЛАДИНОВИ: „Когато говорим за патриотизъм“ Петър Динеков – част 2
A- A+
Публикувано на юни 21st, 2012

Димитър Миладинов (1810-1862)

      Споменът за смелата патриотична дейност на Димитър и Константин Миладинови никога не загасва в съзнанието на българския народ. Тяхното голямо обществено дело заема важно място в нашето национално възраждане през XIX в. То получава още по-голямо сияние, защото се свързва с една незабравима, великолепна книга — сборника им „Български народни песни, собрани от братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина“ (Загреб, 1861, 12+542 а).

       Сборникът е посветен на Йосиф Щросмайер, на чието разбиране и щедрост се дължи издаването на песните: „Ваша превозвишеност благоизволи да обърни внимание и на най-южните славяни българи и да покажит великодушното йе участие в издаваньето на това общеполезно съкровище.“ Следва интересен предговор, подир което идват самите песни, разделени на самовилски, други стари, църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Сборникът съдържа 665 песни и 23 559 стиха — едно огромно богатство, което дава характера на книгата и определя нейното заглавие. Миладиновци като фолклористи са си поставяли по-широки задачи — да обхванат повече страни от народното творчество и народния живот. Затова сборникът съ­държа описания на детски игри, сватбени обичаи от Струга и Кукуш, годинешни обичаи, вярвания, народни предания, собствени народни имена, пословици и гатанки. От обявлението, което К. Миладинов напечатва в „Дунавски лебед“, бр. 20 от 7. II. 1861 г., и от предговора към сборника се вижда, че в книгата е трябвало да влязат 2000 редки думи и 11 нотирани песни; поради нарасналия обем на изданието те са били изоставени. Книгата завършва с малък речник на латиница („Slova“), обяснен на хърватски, предназначен за хърватските читатели. Действително от поместения обширен списък на „предплатниците“ личи, че за сборника са се записали предварително мнозина от хърватските и сръбските земи, а също южни и западни славяни, живеещи във Виена и Прага. В списъка се виждат и имената на мнозина българи, пръснати из разните славянски градове. От българските градове фигурира само Хасково (оттам са записани 32 екземпляра). Очевидно от Загреб не е било възможно за кратко време да се запишат абонати от повече български краища. За това са съществували многобройни пречки, но след напечатването си сборникът е получил широко разпространение сред българите. По тоя начин се осъществява задачата, която Миладиновци са си поставили: да превърнат песните в оръжие на борбата за национална независимост. В обявлението за сборника в „Дунавски лебед“ Миладинов пише: „Песните мисля да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема.“

       Както бе изтъкнато, сборникът се отпечатва в Загреб под грижите на Константин Миладинов; това е отбелязано и на заглавния лист: „издани од Константина“. Константин тук се явява в качеството на редактор. Навярно наму се дължи под­редбата на песните в дялове, негова е номерацията, негови са по-голямата част от забележките под линин (само забележката към песен № 212 за Сирма войвода е подписана с инициалите Д. М.). Константин е написал двете посвещения към Щросмайер — това изрично е посочено: първото е подписано от „издавательот“, а второто — направо с името К. Миладинов. Предговорът не носи подпис — вероятно и той е написан от Константин. Трябва обаче да се предположи, че по­голямата част от песните са събрани от Димитър, който е прекарал много години като учител в различни краища на страната, бил е в постоянен досег с народа, имал е възможност да се запознае с богатото народно поетическо творчество. По-малкият брат Константин е събирал народни умотворения по всяка вероятност в периода между завръщането си от Атинския университет и заминаването за Москва (1852—1856). Димитър е продължавал да му изпраща песни в Русия. Тук Константин е прибавил към сборника и материалите, получени от Р. Жинзифов и В. Чолаков. За последния в предговора се казва: „…г. В. Чолаков… снабди нас со сите почти песни от восточните стърни.“ Това са в същност песни, записани главно от Нешо Бончев и Марин Дринов, когато са били още в Панагюрище. В един свой ръкописен спомен Дринов пише: „Във време на учителствуването ни в Панагюрище ние с Бончева се взехме да събираме там народни песни. Подбуди ни към това наший съгражданин Васил Чолаков, който живееше тогава в Русия и ни писа оттам да му изпратим такива песни, защото много трябвали в Москва някому си, който се стягал да обнародва голям сборник от паметници на българските народни умотворения.“ По-късно при внимателно преглеждане Дринов установява, че по-голямата част от поместените панагюрски песни са от материалите, които са събирали с Бончев през 1857 — 1858 г. (вж. П. Динеков, Марин Дринов и Нешо Бончев, СпБАН, кн. 56, 1937, с. 197).

          Песните от Софийско в сборника на Миладиновци са били доставени от Сава Филаретов, учител в София през 1857 — 1861 г. Те са му били поискани от Конст. Геров, студент в Москва, очевидно по молба на К. Миладинов. Филаретов ги е изпращал чрез Найден Геров, както свидетелствуват писмата му до последния от 1858 г., или направо на Конст. Геров. Че Филаретов е проявявал интерес към народното творчество, се вижда и от това, че е обнародвал през същата 1858 г. три народни песни в цариградското списание „Български книжици“.

         Ясно личи стремежът на двамата братя да съберат фолклорни метериали не само от македонските краища, но и от цяла България. Поради това те търсят лица, които могат да ги снабдят с такива материали; напълно естествено в сборника се явяват песни от Панагюрище и Софийско.

       Днес мъчно можем да установим как се е зародил интересът на двамата братя към народното творчество и кога точно те са започнали събирането на фолклорни материали. Вероятно те са обичали от детство народните песни — фолклорът през тая епоха е бил свързан най-тясно с целия бит на народа, с всекидневния му живот. Народнотворческата традиция е била тъй жива, че Кузман Шапкарев, близък на Миладиновци (той дори се оженва за една от дъщерите на Д. Миладинов), роден в непосредствена близост до Струга — в Охрид, разказва, че в целия му род е имало забележителни певци и разказвачи: баба му Арса Стрезова, нейният брат Н. Рагузаров, техните синове и дъщери, баща му, майка му и т. н. Вероятно с подобни традиции е била пропита и средата, в която са раснали Миладиновци. Сведения за тая среда нямаме; знаем само едно — майката е била забележителна певица.

       И двамата братя получават твърде високо за времето образование в гръцката гимназия в Янина, а Константин и в Атинския и Московския университет. До тях ще е достигнал гласът на европейските романтици, които възлагали големи на­дежди на фолклора за закрепване на националното самосъзнание. В периода, когато се образуват и преживяват подем буржоазните нации, интересът към фолклора у европейските народи е особено голям. Вълната на тоя интерес залива и Балканския полуостров. Достатъчно е да се посочи примерът със Сърбия, където В. Караджич развива огромна и изключително важна дейност за събиране и популяризиране на сръбските народни песни. Интересът към фолклора се събужда и в нашата страна — чрез делото на Априлов, Ив. Богоров, Н. Геров, Раковски и др. — и се свързва най-тясно с нашето национално възраждане. Към българското народно творчество проявяват голямо внимание и чужденци — Караджич, Венелин, В. Григорович, Ст. Враз, Безсонов, Веркович, Дозон и др.

         Общите настроения и стремежи на епохата не могат да останат чужди на такива издигнати личности като Димитър и Константин Миладинови. Тяхната дейност като фолклористи не се явява нещо случайно в живота им — тя е част от голямата им патриотична борба срещу чуждото потисничество и денационализаторските усилия на гърците. Интересът им към народното творчество няма характера на специални, научни, кабинетни занимания, а е само една страна от тяхната обществена дейност, от осъществяването на една велика цел, която е същност на жизнената им съдба и за която заплащат с живота си. Горещи патриоти и смели борци, двамата братя познават отлично народа си, обикват неговото поетическо творчество, оценяват високо поетическия му гений.

         Възхищението на двамата братя от безсмъртното творчество на народа, наречен от тях „велик певец“, говори за дълбоко убеждение; това убеждение е възникнало не случайно, а е резултат на близко общуване, на внимателно вникване в народния живот и в народнопоетическите творби. То се е създавало постепенно; днес не можем да проследим неговия път, защото ни липсват данни. В обявлението в „Дунавски лебед“ от 12. II. 1861 г. К. Миладинов пише: „Песните пред шест години зафатихме да събираме от секакви стърни от Западната България, т. е. от Македония, напр. от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места.“ К„ Шапкарев потвърждава това съобщение: „Тия песни бяха почнали да събират и двамата братя още от 1854 г. Малко нещо събрал беше Костадин и ги зел със себе си, когато отиде в Русия; а после Димитрий присъбра още, та му проводи и них. За събирането им тие немалко иждивили: много пъти за една важна песен давали по една жълтица, а ручези, вечери и черпанье — колкото да искаш.“ („Материали за животоописанието“, с. 48). В своята автобиография от 1864 г. Шапкарев ни дава още едно свидетелство: „Нека забележиме, че пред да ходит [Константин] в Русия, трудеха се двата братя Д. и К. да съберат колку ке может народни песни и многу трудове положиха, дори събраха 700, а особено Димитрия, кога би в Прилеп, в Кукуш, в Струга и проч.“ (Мак. преглед, г. III, 1927, кн. 2, с. 61).

     Може да се сметне като установено, че Миладиновци започват систематично събиране на народни песни към 1854 г. Може би за това е изиграла известна роля още срещата на Д. Миладинов с руския славист В. Григорович, който обикаля Европейска Турция през 1844—1845 г. и, както видяхме, в 1845 г. пристига в Охрид, среща се с Д. Миладинов, който е там учител, и заедно отиват в Струга, където Григорович записва от майката на Миладиновци народни песни. По време на пътуването той си съставя сбирка от фолклорни материали, част от които сам публикува (6 песни в 1848 г.), а друга част отстъпва преди това, през 1847 г., на Станко Враз (публикувани от него същата година в сп. „Kolo“). Интересът на В. Григорович към народното творчество не е могъл да не направи впечатление на Дим. Миладинов и да не му обърне внимание върху стойността и значението на фолклора.

        Към това се прибавят и други обстоятелства: примерът на сърбите, които през първата половина на XIX в. особено силно популяризират своето народно творчество; интересът, който по същото време проявяват към фолклора в Македония други дейци, като Ст. Веркович, Янаки Стрезов и Кузман Шапкарев. Д. Миладинов се среща с Веркович в Струга през 1856 г.Дори той препоръчва през същата година на Веркович и младия Шапкарев. „Препоръчан от покойния [Д. Миладинов], имах чест за пръв път и последен път да се видя и опозная лично“ — пише Шапкарев по-късно (Пер. сп., кн. 21—22, 1887, с. 563). През 1854 г. започва да събира песни Я. Стрезов, някогашен ученик на Д. Миладинов, по-късно следвал две години (1850— 1852) в Атинския университет. Вуйчо и учител на Шапкарев, той му е дал първия подтик за фолклорна дейност: „За залавянето со това предприятие най-много и най-първо длъжен съм уважаемому ми учителю и вуйку г. Янакию Стрезову, който през 1854—1855 г. со примера си даде първийт повод да се заловя за тая работа. С него случайно един ден през поменутата година видях во една тетрадка записани со гръцки букви няколко стари песни, които така силно ме трогнаха, щото незабавно се одързостих да му ги поискам. Той ми не отказа и аз започнах вече да продължавам събираньето“ (Сборник от български народни умотворения, ч. I, кн. I, 1891, с. IV). През същата 1854 г. Шапкарев прави първите стъпки в събирането на фолклорни материали.

         Тук няма да поставяме въпроса за влиянието, което самият Д. Миладинов упражнява върху Стрезов и Шапкарев, а само искаме да изтъкнем, че двамата братя започват събирателската си дейност по време, когато в Македония се е пробудил твърде широк интерес към народното творчество. Заслужава да се отбележи още едно обстоятелство — не само те, но и други техни съвременници записват фолклорни материали с гръцки букви. Поради силното влияние на гръцката образованост в Македония съществува такава традиция — с гръцки букви се пишат български молитви, поучителни слова, гръцко-български разговорници и речници, дописки до вестниците, писма и т. н.

         Предприемайки систематично събиране на фолклорни материали, Миладиновци си поставят ясна и определена задача — да издадат сборник, който по обема си да надхвърля излезлите дотогава сборници и да дава пълна представа за богатството на българското народно творчество. Те са познавали добре отпечатаните дотогава български фолклорни материали и са виждали, че още не е показан в пълнота поетическият гений на нашия народ. В статията си в „Дунавски лебед“ от 7. II. 1861 г., като прави кратък преглед на излязлото дотогава, К. Миладинов изрично отбелязва: „Никое досега пълно издаванье не може да удовлетворит желанията ни да докажит скупни сите драгоценности, под кои блъстит нашата народна поезия.“ И по-нататък: „Мие счестливи се слагаме, че, издаваещем полно собрание од песните, можиме да допълниме таков недостаток и да опознавиме народот ни со нашите единоплеменници собракя.“

        Действително сборникът изпълнява задачата, която му поставят Миладиновци — той представя най-пълното събрание на български народни песни до 1861 г. По обем го надминава едва сборникът на Шапкарев, без обаче да притежава същата стойност по отношение на подбора на материала. Миладиновци не живеят с илюзията, че техният сборник изчерпва българската народна песен; в предговора изрична се отбелязва: „Богатството на песните йе неизцърпано. В Струга съде една девойка ни каза сто и петдесет прекрасни песни, от кои повике юначки. Така и сите почти прилепски една стара жена ги каза. Препишвеещем толку песни, мислит човек, че се изцърпи сето богатство; но кога поминвит в друга махала, тамо нахожат много други песни, како от нов извор. Затова требит да чакаме още много други да се прикладат на овие песни, ако любопитен човек издирвит това.“

          Първоначално братята са си били поставили много по-широка задача — да съберат не само песни, но и приказки, пословици, гатанки, народни обичаи и т. н. За това свидетелствуват материалите в края на сборника. Част от другите материали са отпаднали поради твърде нарасналия обем (речник, нотирани песни), други са публикувани след смъртта на братята (две приказки в хърватския сборник „Бисер“ от 1863 г.). Не биват поместени и изображенията на български типове и носии, които К. Миладинов получил от С. Филаретов. Според едно съобщение на католишкия мисионер Фавариел, с когото Константин се срещнал след пристигането си в Цариград, от сборника били изхвърлени и някои стари исторически песни, които биха могли да дразнят турците: „Аз съм изхвърлил от моята книга — казвал К. Миладинов — всички стари песни, които биха могли да го наранят [турското правителство] и да ме изложат“ (Н. Табаков, Вести за биографията на братя Миладинови, сп. Учил. преглед, XXX, 1931, кн. 5, с. 751).

        Широтата на задачата, която са си поставили Миладиновци, личи и от желанието им да се обхванат по-широки географски райони — както западните, така и източните краища на България. Преобладават песните от Македония. В предговора на сборника се отбелязва: „Най-повике песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище.“ Песните от Панагюрище са получени чрез В. Чолаков; в останалите градове Д. Миладинов е учителствувал и там е могъл дълго време и лично да издирва фолклорни материали. Сборникът съдържа песни също от Охрид, Битоля, Дебърско, Костур, Струмица, Воденско, Велес и София, отчасти събрани непосредно, отчасти доставени чрез други лица. Очевидно Миладиновци не успяват да обхванат всички райони на страната; това е било невъзможно в усло­вията, при които са работили. Но и това, което са обнародвали, е такова голямо богатство, макар и да представя главно Македония, че придава изключителна стойностна техния сборник и свидетелствува за творческия гений на българския народ.

       Двамата братя си поставят още една задача — не само да представят богатството на българското народно творчество пред чуждия свят (за това говори между другото и списъкът на предплатилите в чужбина, обнародван в края на книгата), но и да го популяризират между самите българи. Те разчитат на широко разпространение на сборника си — като средство за укрепване на българското национално съзнание, като силно оръжие за борба срещу чуждите домогвания. Затова, както К. Миладинов заявява в обявлението в „Дунавски лебед“, му определят неголяма цена.

          Ето така възниква Миладиновият сборник. Той действително ясно разкрива един необикновено богат поетически извор и веднага поставя нашия народ в семейството на ония народи, които в XIX в. учудиха света със своите народнопоетически творения. За разлика от мнозина от своите предходници и следходници братя Миладинови показват жив, непосреден усет за поезия, успяват да подберат действително великолепни образци от българския фолклор, да изтъкнат красотата и разнообразието му. В сборника на Миладиновци са засегнати огромен брой от мотивите, които срещаме в нашия фолклор. Лесно можем да се убедим в това, ако разгърнем което и да е специално изследване по въпросите на българския фолклор — никога не може да се мине без използуване на материал от Миладиновия сборник. Миладиновци съзнателно са се стремели да постигнат разнообразие, затова те се стараят да не повторят песните, да издирват различни творби. Когато обаче попаднат на няколко важни и интересни варианта от една и съща песен, те ги поместват, или както отбелязват в предговора: „Еднакви песни са кладени едни пъти две или три, кога обете или трите по поднаречието или содържанието им се любопитни.“

        Самото разпределение на песните (те са основното в книгата) вече говори за богатото съдържание на сборника. Песните са групирани в 12 дяла: самовилски, други стари (според обяснението в предговора: „до самовилските се кладени песни под име „други стари“, во кои повике се представят да говорат дървата, птиците и други животни“), църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Към тях може да се прибави и немногочисленият дял на детските скороговорки („играчки“). Тук няма да се спираме на въпроса за класификацията на песните, нито за правилността на дадените названия на отделните групи — Миладиновци са срещнали големи трудности, не са могли да избягнат редица непоследователности, дори не са успели да запазят собствената си схема (сами признават: „Това разделение на строга смисъл не йе довардено“). Трябва обаче да се има пред вид сложността на проблема, който и нашата съвременна фолклористика не е решила напълно. Затова излишно е да търсим неуспех на Миладиновци в тая област. Дори и тук те са дали свой ценен влог като фолклористи. Тяхната класификация представя крачка напред в нашата наука, защото се стреми към по-детайлирана разпредялба на материала, основавайки се главно на съдържанието и функционалната роля на песните. Но за нас по-важно е да изтъкнем друго обстоятелство — че в своя сборник Миладиновци са успели да застъпят почти всички дялове от българската народна поезия. Обредните песни са представени чрез едни от най-важните групи (лазарски и сватбени); митическителпесни са означени като самовилски, други стари к църковни; останалите групи представят юнашките, хайдушките, битово-социалните песни; събирачите са проявили специално внимание към хумора, сатирата, елегията, легендата, баладата, детския фолклор.

        Някои от тия дялове са богато застъпени у Миладиновци. Такъв е случаят с юнашките песни (представени са около 150 бройки). За първи път пред науката българският народ се явява с такова богато епическо творчество и това обстоятелство иде да опровергае едно заблуждение, което се е ширело дотогава (за съжаление отчасти се шири и до днес), за слабото развитие на българския народен епос. Това заблуждение започва от трима — заслужили иначе — изследвачи и популяризатори на нашия фолклор — Караджич, Ст. Враз, Безсонов,— които просто не са били добре осведомени. Караджич въз основа на записаните от него 28 български народни песни стига до неправилния извод, че българите нямат свой оригинален епос — българските юнашки песни били „побългарени сръбски песни“ („Додатак“, 1822). Това твърдение повтаря и Ст. Враз в 1847 г. — българските юнашки песни били малко на брой и представяли подражание на сърбо­хърватските. Безсонов в 1855 г. се присъединява към това погрешно схващане и твърди, че българите нямали същински юнашки песни, а само хайдушки, които са кратки и са лишени от тънко изящество. Днес не е трудно да се опровергае невярната характеристика на Безсонов, който не е разполагал със съответни материали. К. Миладинов се е срещал и разговарял с него в Москва и вероятно не случайно двамата братя са дали такова широко място на юнашкия епос в своя сборник.

        Широкото застъпване на юнашките песни, а също и поместването на многобройни хайдушки и исторически песни има и друга страна — тия песни са играели силна патриотична роля, възкръсявали са в ярки поетически образи историческото ми­нало на народа, неговите страдания под турското иго, вековната му борба срещу чуждите поробители, укрепвали са националното съзнание. Миладиновци добре са схващали значението на тия песни и дори, както съобщава католишкият мисионер Фавариел, са били принудени да изоставят някои стари исторически песни, за да не дразнят турското правителство. Но и онова, което са поместили, особено в областта на юнашкия епос и историческите песни, представя такова изключително богатство, че то е въздействувало пряко и силно върху патриотичното съзнание на читателите. В песните се явяват героичните образи на юнаци и закрилници на българския народ като Крали Марко, Момчил, болен Дойчин и др.; покрай старите юнаци Янкул, Секула, Ралин, Дете Дукадинче и т. н. се възпяват хайдушки войводи като Сирма, Индже, хайдут Велко, мома булюкбаши, Кара Мустафа, Семко, Босол и др. В сборника е обнародвана великолепната песен за майката, която вижда главата на сина си, загинал в борбата срещу турците. Той е проявил такава храброст, че дори и враговете са удивени и облажават българската майка, че е родила такъв юнак: „Дору му глава зедохме, педесетмина паднафме, сам булюк-баша загина.“ Миладиновци публикуват и забележителната песен за цар Иван-Шишман, който се бие на Софийско поле — с героичното си съдържание тая песен е излъчвала силни патриотични внушения.

       Добре са застъпени в сборника също митическите, сватбените, лазарските, жътварските, хумористичните песни, черковните легенди, баладите и елегиите, но след юнашките най-изобилно са представени любовните песни (над 220 песни). Това е едно изключително богатство, което разкрива най-типичните страни на стотици неизвестни, притежаващи тънък художествен усет български жени, които главно са изпели тия песни.

        За пълнотата на Миладиновия сборник допринасят и поместените накрая описания на обреди и обичаи, игри, вярвания, предания, пословици, гатанки, собствени народни имена.

        Сборникът на Миладиновци има още едно важно достойнство — художествения усет, с който е направен подборът на песните. Във всички дялове са обнародвани едни от най-хубавите български народнопоетически творби, което поставя сборника не само по-високо от всичко публикувано дотогава от нашето народно творчество, но го издига над много сборници, излезли по-късно. Миладиновци съзнателно са се стремили да изберат най-хубавите образци. Те специално пишат в предговора: „От некулку песни сме избрали най-харната.“ Двамата братя са притежавали висока художествена култура. За Димитър Миладинов не знаем почти нищо в това отношение — биографите му не са оставали сведения за неговите художествени интереси; свидетелство за тях си остава само сборникът. Значителното му образование за оная епоха, отличното познаване на древногръцката литература, дълбокото вникване в творенията на античните писатели, за което говорят неговите ученици — всичко това му е помогнало да си изгради верен художествен вкус. Когато говорим за художествената култура на двамата братя, бих привел и друго влияние — влиянието на занаята на бащата Христо, един от ония стружки грънчари, чиито произведения са намирали пазар и извън града, в Охридско и Дебърско. Тия прости глинени изделия често отразяват във форма, линии и багри тънък художествен вкус, забележителни творчески хрумвания и от обикновения предмет, създаден за чисто практически нужди, правят произведение на изкуството.

        Художествената дарба на по-малкия брат е несъмнена. Тя е получила добра възможност да се развие в една издигната, културна среда — в Янина, Атина, Москва. За нея свидетелствуват стихотворенията на Константин. Те са малко на брой, защото вниманието на автора им през краткия му живот е било погълнато от други важни обществени и книжовни задачи. Няма да разглеждаме подробно поезията на Константин Миладинов, ще изтъкнем само като важна нейна особеност несъмненото въздействие, което младият поет е изпитал от народната песен. На места близостта с народната поезия в съдържание, чувства, форми, език и ритмика е толкова голяма, че човек мъчно би различил стихотворенията на К. Миладинов от народни песни. Такива са лирическите песни „Бисера“, „Голапче“, „Желание“, „Клетва“; изцяло с народна образност е пропито стихотворението „ Побратимство“. Влиянието на народната песен личи и в останалите стихотворения на К. Миладинов — както в образност, така и в поетика.

     В творчеството на К. Миладинов се преплитат две основни настроения — патриотични и интимни, лични. Той дава израз на народностното съзнание и твърдост на българина, разобличава гръцките владици („Грък — владика на българите“), рисува тежката съдба на експлоатираното момче-сираче („Сираче“), бичува чуждото потисничество („Егюптин делия“). Обаче истински пропити с поетическа сила са стихотворенията, посветени на носталгията по родината и на любовта. Те разкриват образа на младия поет, който се намира в чужбина, мечтае за своята любима, която е толкова хубава, че слънце грее, когато се смее („На чужина“). Иска да има орлови криле, за да напусне страната, където всичко е мрачно и студено, покрито с тъмна мъгла, с мразове и снегове, брулено от силни ветрове и виелици, а в гърдите само хлад и тъмни мисли:

Орелски криля как да си метнех

и в наши стърни да си прелетнех!

На наши места я да си идам,

да видам Стамбол, Кукуш да видам, да видам

дали сънце и тамо

мрачно угревят, како и вамо.

Ако как овде сънце ме стрешне,

ако пак мрачно сънцето светит,

на път далечен я ке се стегнам

и в други стърни ке си побегнам,

къде сънцето светло угревят,

къде небото звезди посевят.

        Поетът жадува да литне в родните места, там, където зората грее душата и светло слънце залязва в гората. Всичко там е хубаво — природата, бистрото езеро, което се белее и се вълнува от вятъра в тъмносини багри („Тъга за юг“). Друг път поетът се обръща към слънцето, за да му разкрие цялата си печал („На санцето“):

Сънце ле, сънце ти златно, защо си пушил ко платно около тебе смолови темни облаци покрови*?

Жити небесна ширина и жити твоя светлина, темни облаци разсей и ясно, сънце, угреи!

          Дълбока вътрешна тревога е обхванала младия поет; той страда, живее без радост в най-хубавите си млади дни, но все пак не пада в отчаяние и се обръща към слънцето, за да разсее облаците и да му върне радостта. Друг път той се размисля над любовта си („Думанье“)и заявява: „Защо, защо я да любам? Защо себе си да губам?“ — припомвайки ни с известна близост в настроението Ботевите стихотворения „Майце си“ и „Към брата си“. С простота и топлота са изпълнени стихотворенията „Бисера“, „Голапче“ и „Желание“. Изобщо тия стихотворения на К. Миладинов не са лишени от лирична емоционалност, от вълнуваща непосредственост. Твърде интересен е техният лиричен герой — откъснат от родината патриот, нежен и чувствителен млад човек, който страда и копнее за родна природа, за слънце и топла ласка на близките си. Топлотата, сърдечността и лиризмът на Миладиновите стихотворения са забележително постижение на младата българска поезия.

         Днес не винаги можем да почувствуваме поетичните ноти в стихотворенията на К. Миладинов— отделят ни от тях времето, сантименталното звучене на места, диалектът. Но ние трябва да държим сметка, че това са творби, появили се в зората на нашата поезия (писани са през 50-те години на миналия век), и трябва да ги преценяваме с историческа мярка. Тук обаче задачата ни е по-ограничена — да изтъкнем поетическите заложби на К. Миладинов и да посочим, че това съвсем не е било без значение при съставянето на един сборник с народни песни. Подборът на материала е правен през погледа на поет; към поетическите произведения на народа се е насочвал внимателният слух на лица, надарени с художествен усет.

       Това не е мъчно да се установи при вникване на съдържанието на сборника. От всяка група песни могат да се посочат прекрасни образци — ярко свидетелство за творческия гений на народа. Те са толкова много, че в никой случай тук не могат да се изброят. Ще припомня само някои забележителни творби, поместени в сборника, като „Яна и Детелин войвода“ (№ 15), „Прошета се Дона“ (№ 8), „Яне и Петра“ (№ 15 а), „Яна и слънцето“ (№ 16), „Тодора и керка“ (№ 17), „Свети Георги“ (№ 38), легендите за майката на св. Петър (№ 44—49), „Сирота Яна“ (№ 67), „Бяла Рада“ (№ 72), песните за Болен Дойчин (№ 88, 154, 155), „Стоян болен“ (№ 93, 94), „Лазар и Петкана“ (№ 100), „Гюро“ (№ 106), „Брат и сестра“ (№ 110), „Будинска Яна“ (№ 107, 167), „Павел и сестра“ (№ 135), „Калина, Йован и Стоян“ (№ 130), „Два се змея на планина збиле“ (№ 239), „Яна“ (№ 229), „Три танци се вият“ (№ 245) и много други. Тук не споменавам великолепните песни за Крали Марко и Момчил, нито многобройните художествени бисери между любовните песни. Както бе отбелязано, в сборника е поместена популярната песен за Иван-Шишман „Откак се е, мила моя майко ле, зора зазорило“ (№ 58), чиито стихове звучат бодро и мъжествено. В публикувания текст отделни изрази имат литературен произход, но основата на песента е безспорно народна. „Жална Кана“ (№ 78) представя един от най-интересните варианти на песента за девойката, която лежи в тъмницата, защото е отказала да се потурчи. Майка й не може да понесе нейните страдания и я подканя да предаде вярата си, но девойката е твърда и не отстъпва. Песента „Яничар и руса Драгана“ (№ 87) ни въвежда в трагедиите, които изживява народът по време на турското робство — историите за еничари и техните близки.

         Конкретният анализ на много от песните в Миладиновия сборник показва необикновеното художествено майсторство на народните певци. Да вземем само един пример — песента „Яна и Стоян“ (№ 169). Темата е развита с голямо умение; мотивът за майчината клетва е свързан с бездетството. Песента е изградена в 12-сричен стих, който й придава епически размах; отделните моменти са разгърнати широко; речта е плавна и целеустремена. Зад външно спокойния тон обаче се крие дълбоката трагедия на бездетната жена, орисана от тежка майчина клетва. Песента започва с разговор между Стоян и Яна; началото ни въвежда в същината на темата:

        Яно, бела Яно, без рода невесто! Како се сакахме, тако се зедохме ; ние си бехме мошне сиромаси, къща си немахме, къща си купихме, лозье си немахме, лозье си купихме, иманье немахме, иманье добихме. Що сакахме, Яно, господ ни дарува; на нас господ чедо, Яно, не ни даде. Дали йе от бога, дали йе от люде ?

Яна изповядва, че е прокълната от майка си, защото е отказала да полюлее мъжкото й дете:

Яно, милна щерко, чедо да не чедиш, чедо да не чедиш, в ръце да не видиш, дур не чуеш, Яно, риба да запее, риба да запее во Църното море, камен да засвири от вишни планини.

          Отчаяна от съдбата си, Яна съветва Стоян да се ожени докато е още млад — „дур ми те сакает тие малки моми“». Моли го само за едно — да не я изпъжда: „измет ке ти чина, лебо да ти ядам.“ Стоян се сгодява за девойката Енка призренчанка. По-нататък песента е развита със силно подчертаване на драматичните моменти, с психологическо задълбочаване на образа на Яна. Нейното положение е наистина безизходно, тя се хвърля от решение на решение, тежки и безрадостни мисли я разпъват, особено когато сватовете се събират, за да отидат за невестата.

Бели пърсти кърше, дробни сълдзи роне „Боже, мили боже, колай да ми найдиш, душа да ми земеш, тува да н’ ме найде, тува да н’ ме найде младата невеста.“

          Намесва се ново обстоятелство: тръгвайки за невестата, Стоян заръчва на брата си да намери начин да удави Яна; иначе, като се върне, ще вземе главата му. И братът повежда Яна към Църното море. Тук става чудо: силната скръб на Яна и дълбоката й жажда за рожба смиляват бога и той заповядва риба да запее, камък да засвири. Сега развръзката идва бързо. Яна се връща в къщи и добива мъжко дете — на главата му слънце, на гърдите му месечина. Известен, Стоян оставя сватбарите и пристига в къщи да се увери. Явява се нова трагедия: младата невеста предпочита главата й да отсекат, но назад не се връща. Най-сетне след толкова тежки изпитания и необикновени перипетии идва щастливо разрешение: за младата невеста Енка се оженва Стояновият брат. Щастливият завършък променя основния баладичен тон на песента.

         Майсторството на композицията, яркото очертаване на образите, умелото развитие на интригата, наситеността на настроението, дълбоката психологическа правдивост на човешките чувства и преживявания, словесно-поетическото оформяне на всяка подробност — във всичко това се проявяват блестящо поетическите дарби на народа, създал вълнуваща художествена творба.

         С посочените тук примери ние само леко открехваме завесата на онова забележително поетическо богатство, което се крие в Миладиновия сборник и което е дало право на Пенчо Славейков да го нарече „най-добрата сбирка от бъл­гарски народни песни“.

         За да придадат по-голяма стойност на сборника, братя Миладинови възприемат принципа на точното фонетично записване. Колко много държат на тоя принцип, показва подробното обяснение, което дават в предговора за използувания от тях правопис. Те са се ръководили от желание да си послужат с правопис „най-сходен со произношението от словата“ и едновременно „по възможността най-лесен“, като опростяват употребата на някои букви; напр. вместо с трите букви ъ, ь, , които се произнасят еднакво, си служат само с една буква —. Навсякъде те се стремят да предадат вярно народното произношение. В тая си грижа те отиват на места до известно усложняване, особено при диференцираното използуване на буквите и и /, при апострофите и т. н. Но изобщо стремежът им да отразят чрез възприетия правопис всички особености на народния език е правилен и говори за прецизността на тяхната събирателска и издателска работа.

          Миладиновци не са успели навсякъде да спазят възприетия принцип: в сборника се откриват доста неточности, непоследователности и грешки (колебания в употребата на някои съгласни, непоследователност в предаването на думите и пунктуацията, колебания в ударенията, нередовна употреба на апострофите, излишни букви и пр.). Към това трябва да се прибавят и многобройните печатни грешки,   които  се  дължат  както  на  бързината  на  печатането,  така  и на обстоятелството, че текстът е бил набиран от словослагатели-хървати, които не са познавали езика на песните. Най-добре са записани ония материали, които произхождат от Стружко и Охридско — братята познават основно техните говори и сами са правили записите. Там, където не познават говорите или са получили материалите от други лица, допуснати са твърде много грешки. Това се отнася особено до материалите от Източна България; още Л. Каравелов отбелязва тая слабост (сп. Знание, т. I, 1875, бр. 9). Грешки в езика на записите посочва и К. Шапкарев (в предговора към първия том от своя сборник, 1891 г.).

        Трябва да се признае, че издателят К. Миладинов при печатането се е намирал в твърде трудно положение. Преди всичко песните са били записани първоначално с гръцки букви. При транскрибирането са били срещнати големи мъчнотии; въпреки положените усилия от страна на Константин някъде са останали следи от гръцките буквени означения (Гяно покрай Яно в песен № 357 и др.). Константин си е служил не само със свои лични записи, но и с братови; намирал се е далеч от родината си и не е могъл да прави никакви проверки и справки. Допуснатите грешки обаче не са от такъв характер, че да омаловажат стойността на сборника. За времето, в което излиза, той се явява като едно от най-добрите в това отношение издания.

        Езикът на сборника отразява наречията, от които произхождат събраните материали. Последните обхващат източните и западните краища, което придава на фонетиката, формите и речника твърде голямо разнообразие. Понеже голямата част от материалите са от Македония, то преобладават характерните особености на западните наречия. Самите съставители в предговора и бележките си служат със своето родно, стружко наречие. Писането на местно наречие е било нещо обикновено за оная епоха, когато още не е установен общобългарският литературен език. Миладиновци навсякъде наричат своя език и езика на поместените народнопоетични творби български, за което свидетелствува и заглавието на сборника. Напразно се правят опити напоследък да се отрече тоя очевиден и без­спорен факт; никаква националистическа пропаганда, никакви изопачавания, фалшификации и преиначавания на названието на сборника не могат да скрият историческата истина. За нас е нещо естествено македонците от Вардарска Македония да се интересуват от съдбата и сборника на двамата братя, но ние не можем да приемем фалшификациите — чрез тях се дълбае пропаст между българския и македонския народ, които обичат и ценят високо делото на Миладиновци. Смутени от обстоятелството, че Миладиновци не само са нарекли сборника си „Български народни песни“, но и многократно в своята кореспонденция, изказвания, статии и други книжовни произведения сами наричат себе си българи, скопските историци се опитват да създават невероятни, безкритични хипотези за това, че братята не съзнавали своята националност (каква по-голяма обида за пламенни патриоти като тях!), че били жертва на българската „пропаганда“, че македонската буржоазия била по-слаба от българската и последната успяла да вземе ръководството на черковната борба в свои ръце и да замести гръцкото влияние в Македония с българско, че названието на сборника било дадено от Щросмайер и т. н. Днес в Скопие се боят дори да споменат заглавието на Миладиновия сборник. В обширна студия, посветена на делото на К.

        Миладинов, се говори навсякъде само за „сборник от македонски народни песни“ и едва в една малка бележка, поставена на последно място между библиографските посочвания, се отбелязва плахо и крадешком истинското название на сборника (вж. К. Миладинов, Творби, Скопие, 1958, с. 36). В същата студия се дават най-разнообразни факсимилета, свързани с дейността на К. Миладинов, но липсва факсимиле на заглавната страница на сборника. В тая студия се отрича принадлежността на К. Миладинов към историята на българската литература (с. 20), изпускат се всички факти, които свидетелствуват за българското национално съзнание на двамата братя. По същия начин се изопачават данните и в други био­графии на Миладиновци, като в документите се изоставят всички места, в които се говори за българско национално съзнание и български език. Така напр. цитира се статията на Е. Спространов „По възраждането на гр. Охрид“ (Сбор. за нар. умо­творения, кн. XIII, 1896) и особено оня пасаж, в който Д. Миладинов отправя следните думи към охридските ученици: „Любезни чада! Аз ви уча на чужд език, но несправедливо е това учение. Едва ли ще се намери друг народ по-доле и по-низко от нашия. Другаде никой не получава първото образование на чужд език, а се учи на своя майчин такъв.“ Цитатът е прекъснат дотук, защото по-нататък Д. Миладинов говори, че „ще дойде време и близко е, когато ние ще започнем да се учим на своя български майчин език“. Примерите от тоя характер могат да се увеличат (напр. при използуването на свидетелството на К. Шапкарев за прощалните думи на Д. Миладинов при откарването му за Цариград и др.). Подобни изопачавания се срещат на всеки ред в биографията на Миладиновци, публикувана неотдавна в „Нова Македония“ (19—25 февруари, 1861 г.). С националистически изстъпления срещу българския народ и българската наука се отличават и някои речи, произнесени във Вардарска Македония при отбелязване стогодишнината на Миладиновия сборник.

        С подобни изопачавания на историческите документи не може да се достигне до истината, не може да се очертае истинската същност и значение на голямото дело на братя Миладинови. Това са празни, безосновни твърдения, които веднага рухват пред многобройните категорични факти. Истината е ясна: братя Миладинови са се смятали българи и са назовавали езика си български, защото по времето, когато са живеели, цялото славянско население в Македония се е чувствувало част от българския народ, то е било съставна част на българската нация. Тяхната обществена и книжовна дейност е представяла момент от българското национално възраждане — те самите многократно подчертават това. Единството на борбата за национално обособяване, водена срещу цариградската патриаршия и фанариотското духовенство, е нещо напълно естествено — през онзи период в Македония не е имало никаква обществена сила, дори никаква група, която да подеме борба за някаква друга славянска националност освен българската. По времето, когато излиза сборникът и когато вестта за трагичната смърт на Миладиновци потриса света, всички, които тогава и след това пишат за тях, ги наричат българи. И това не са само нашите възрожденци, които в лицето на братя Миладинови виждат безсмъртни и пламенни български патриоти, но и чужденците — руси, чехи, поляци, хървати, сърби и др., — когато оценяват техния сборник или превеждат народните им песни. От Възраждането до днес делото на братя

Миладинови се е свързало дълбоко с нашите национални традиции и нашата национална култура.

             За да завършим характеристиката на Миладиновия сборник, трябва да отбележим, че при редица песни са прибавени полезни бележки под линия и преди всичко това, че книгата е снабдена с кратък, но много ценен предговор. Тоя предговор свидетелствува за широкия поглед, с който братята разглеждат народното поетическо творчество, за подготовката им, за съзнателното отношение към някои от най-трудните въпроси на фолклора и покрай двете статии, които К. Миладинов помества в „Дунавски лебед“ през 1861 г., си остава най-важният извор за теоретическите схващания на Миладиновци. Засегнати са въпросите за богатството на българското народно поетическо творчество, за ролята на жените като изпълнителки на За големия интерес към живота и делото на двамата братя свидетелствува и одата „На братя Миладинови“, която написва в 1887 г. бележитият чешки поет Сватоплук Чех.

         Прекрасен израз на почитта на българския народ към делото на Миладиновци дава Иван Вазов в своето вдъхновено стихотворение в „Епопея на забравените“. Той възпява двамата братя в редицата на дейците и мъчениците на нашето национално възраждане и очертава образите им с голяма поетическа сила и внушителност. Поетът свързва техния патриотичен подвиг на народни будители и просветители със значението на техния сборник:

          Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони, помежду вековни и потни стени, гниеха два братя, в окови два роба, кат два живи трупа, хвърлени в два гроба. Векове минаха!… От слънце заря, нито от надежда до тях не огря! Проклети бъдете, о тъмници влажни! Колко вий стопихте сърца, сили снажни, колко зли насилья, жъртви, младини погълнаха ваште смрадни глъбини!

Димитрий бе влязъл пръв у свойта бездна, Константин по-после кат него изчезна.

        Защото в един век, за правдата глух, разбуждаха смело народния дух и на братя родни чрез родното слово те готвеха битви и бъдеще ново ; защото те първи усетиха срам — туй велико чувство, и в глухия храм сториха да екнат химни ясни богу на език, потребен от векове многу; защото казаха: .Народ сме велик и господ познава нашият език ! И викнаха силно: „Мразиме хомотът позорен и мръсен на фанариотът !“ Защото смеяха, без да ги е страх, с силний да се борят и не бе ги грях да пропаднат жъртви заради народа с тия сладки думи: наука, свобода; защото сбираха песни по цял край, тъй както при Тунджа момите през май трендафили сбират и в кошници гуждат, затова по-рано от сън се събуждат; защото увиха китка миризлива от здравец и росен и от клас на нива; защото от вейте гори и реки, седенки и сватби, хора и тлъки напевите сбраха, въздишките сляха, на седата старост в паметта копаха; защото струпаха в един общи тон всичко, що бе отзив, припев, звук и стон, и служиха в храма на мирните музи, затова една нощ патрикът нахлузи свойто черно расо и злобно каза: „За тез два хайдука трябват железа.“

        Вазов е бил силно развълнуван от съдбата на Миладиновци; сборникът им винаги е извиквал неговото възхищение. Пред Ив. Д. Шишманов той отбелязва: „Много високо ценях патриотическата и фолклорната им дейност. Сборникът им ми беше настолна книга“ („Иван Вазов — спомени и документи“, 1930, с. 203).

       Възторжено е отношението към Миладиновия сборник и на цяла редица други наши писатели — Любен Каравелов, Пенчо Рачев Славейков, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, К. Христов, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров и т. н. Миладиновите песни заемат важно място в развитието на новата българска литература. Те са оказвали силно въздействие върху творците на словото със сюжетите и образите си, с поетическото си изящество, с езика си.

      Така сборникът на Миладиновци се прибавя към величието на техния жизнен подвиг, към тяхната борческа, неуморна и плодовита обществена дейност; чрез него образите на двамата братя придобиват още по-голямо обаяние и дълбоко вълнуват нашите сърца.

Виж оценките
Оцени тази статия

Едмон Дантес
затвори Име: Едмон Дантес
Email: info@prosvetise.com
Сайт: http://www.prosvetise.com
За автора: Месторождение: град Добрич Местопребиваване: София Дата на раждане: 15.04.1988 Образование: Средно - Езикова гимназия "Гео Милев" - профил английски език; Висше - УНСС, специалност "Маркетинг" Любими цитати: "За лудите ! Различните ! Бунтарите ! Непримиримите ! Тези, които виждат нещата по различен начин ! Те не са любители на правилата и не се прекланят пред статуквото! Можете да ги цитирате, да не се съгласите с тях, да ги величаете, или да ги хулите! Но единственото нещо, което не можете да направите е да ги игнорирате! Защото те променят нещата. Те тласкат човешката раса напред! И някои може да ги мислят за луди, но ние ги намираме за гениални ! Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят!“ Джак Керуак Хобита: Колекциониран и препрочитане на книги; Кино; История; Литература и НаукаОще от автора (1686)

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Copyright Просветисе.Бг © 2012 BPG Group. Всички права запазени

Еволюция в знанието